Венедикт Ерофеев - Василий Розанов през погледа на един ексцентрик

Павлик сто на сто си е у тях, разбърква отрови и химикали и прави лекарство срещу бленорея — така си помислих и почуках:

— Отвори ми, Павлик.

Той отвори, нито буза не трепна по него, нито вежда не се надигна към мен; толкова вежди имаше, че би могъл да повдигне поне част към мен — но не би.

— Виждаш ли — каза ми, — зает съм. Бъркам отрови и химикали, правя лекарство срещу бленорея.

— О, само за малко! Дай ми нещо, Павлик, някакъв бучиниш, някакъв стрихнин ми дай, по-добре ли ще е, ако пукна от разрив на сърцето на отоманката ти! — Покатерих се на отоманката му и пак се примолих: — Имаш ли цианкалий? А ацетон? Арсеник? Глауберова сол? Дай всичко, ще го разбъркам, ще го изпия, дай си всичките есенции, всичките луги и карбамиди, давай ги!

Той отговори:

— Няма.

— Идеално, идеално. Какво са в края на краищата твоите циановодородни киселини и разните други глупости за мене, Павлик? Нищо не са за мен твоите химикали — нали съм разбъркал и изпил всички отрови на битието! Нищо не са — нали съм вкусил жлъчта на Венера! Оставам да ми се пръсне сърцето на отоманката ти. Пък ти си цери бленореите.

А впрочем професор Боткин казва: „За да хванеш бленорея, трябва да имаш поне два три гонокока. Пък аз, какъвто съм си идиот, нито един гонок си нямам.“

А Миклухо-Маклай е казал: „Ако не бях направил нищо до трийсет години, нямаше да направя нищо и след трийсет.“ А аз? Какво съм направил до трийсетте, та да имам надеждата да направя нещо и след тях?

А Шопенхауер казва: „В този свят на явления…“ (О, не, не мога да продължа, пак спазми.)

Фармацевтът Павлик вдигна всичките си вежди към мен и се ококори както на младини. И продължи след мен:

— А Василий Розанов казва: „Всеки има в този живот своята страстна седмица.“ Та и та.

— И аз, да, да, Павлик, сега е моята Страстна седмица и в нея има седем Разпети петъка! Чудесно! Кой е тоя Розанов?

Павлик не ми отговори нищо, разбъркваше си отровите и химикалите и мислеше за нещо заветно.

— За какво заветно нещо мислиш? — попитах го; той пак не ми отговоря нищо, продължи да си мисли за заветното. Вбесих се и скочих от отоманката.

След половин час се сбогувахме на прага му; стисках под мишница трите тома на Василий Розанов и запушвах с навита хартия дамаджаната с бучиниша.

— И е отявлен реакционер, нали?

— Естествено.

— И няма никой по-отявлен?

— Никой.

— По-върл, по-заклет—също?

— Няма къде по-заклет.

— Разкошно! И е мракобесник?

— „От мозъка на костите додън душа“, както се казва.

— И е пропилял живота си в името на религиозните химери?

— Пропилял, го е. Бог да го прости.

— Сладур. Черносотник ще да е бил сигурно, погроми и така нататък?…

— В известен смисъл—да.

— Вълшебен човек! Че как е намирал време, нерви и жлъч? И нито една мисъл за цял живот?

— Само измишльотини. И то изключително вражески.

— И цял живот, и след смъртта му — никаква известност?

— Никаква. Само „така наречения….“

— Да, да, чувал съм („Чакай малко, Павлик, ей сега тръгвам“), още като дете съм чувал от учителката ни София Соломоновна Гордо за тази глутница ренегати, за този гнусен комплот: Николай Греч, Николай Бердяев, Михаил Катков, Константин Победоносцев, „разперил бухалски крила“, Лев Шестов, Дмитрий Мережковски, Фадей Булгарин, „не е беда, че си поляк“, Константин Леонтиев, Алексей Суворин, Виктор Буренин, „бездомно псе търчи по Невски“. Сергей Булгаков и още цяла пасмина мародери. Чувал съм вече от учителката ни София Соломоновна Гордо за това съзвездие обскуранти, излъчващо тъмна и пагубна светлина. Знам я аз тая банда.

— Чудесна жена беше София Соломоновна Гордо и нямам нищо против „бандата“. Нормална дума, не дразни ухото, внимавай да не изтървеш дамаджаната с буиниша, обаче „съзвездие“ ме дразни, не струва и не е точно, и Йохан Кеплер казва: „Всяко съзвездие не е нищо друго освен случайна компания звезди, които нямат нищо общо нито по структура, нито по значение, нито по размери, нито по достижимостта си.“

— Е, да речем, че и аз го знам, чувал съм го от класната ни Бела Борисовна Савнер, жена с дивен… („Чакай малко, Павлик, ей сега тръгвам.“) Според теб значи чиновникът Василий Розанов ги е надминал всичките по душегубство, ударил ги е в земята и ги е турил в малкия си джоб?

— Абсолютно всичките.

— И ги е натикал в кучи…?

— Натикал ги е.

— Канибал. Но как все пак е умрял? Как е умрял този кръвопиец. Само ми кажи и се махам.