Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

А после раздрънкват по цялата жп линия „Москва — Петушки“: „Той правел всичко това звучно и твърди, че добре го правел! Че го правел както трябва !“

Видяхте ли?! И така цял живот. Цял живот над мен тегне тоя кошмар — кошмарът, който се състои в това, че те разбират не превратно, не — „превратно“ пак щеше да е иди-дойди! — а именно строго наопаки , тоест съвсем по свински, тоест антиномично .

Много неща бих могъл да ви разкажа по този въпрос, но ако седна да ви разказвам всичко, ще откарам чак до Петушки. По-добре ще е да не ви разказвам всичко, а само една-единствена случка, защото тя е най-прясната: за това, как преди една седмица ме свалиха от бригадирския пост за „внедряване на порочна система на индивидуални графици“. Цялото наше московско управление се затриса от у ж а с, щом се сетят за тия графици. А какво ли чак толкоз у ж а с н о има тук, ако се замисли човек?!

Да! През къде минава сега влакът?…

Кусково! Пердашим през Кусково, без да се спираме! По тоя случай би трябвало да си пийна още веднъж, но я по-добре първо да ви разкажа случката, а после ще ида и ще си пийна.

Кусково — Новогиреево

И тъй. Преди една седмица ме смъкнаха от бригадирството, а преди пет седмици ме назначиха. Ясно ви е, че за четири седмици резки промени не могат да се въведат, пък и аз не въвеждах никакви резки промени, а ако на някого му се е сторило, че съм въвеждал, мен ме изритаха все пак не заради резките промени.

Работата започна по-просто. Преди мен нашият производствен процес изглеждаше така: от заранта седяхме и играехме сантасе на пари. Вие знаеге ли да играете сантасе? Тъй. После ставахме, развивахме барабана с кабела и заравяхме кабела под земята. А после — това си е всеизвестно: сядахме и всеки убиваше свободното си време както намери за добре, защото все пак всеки си има своя мечта и свой темперамент: един пиеше вермут, друг, по-загубен — одеколон „Свежест“, а по-претенциозните пиеха коняк на международната аерогара Шереметиево. И си лягахме да спим.

А на другата заран другояче: първо сядахме и пиехме вермут. После ставахме и измъквахме вчерашния кабел изпод земята и го изхвърляхме, защото той целият вече беше прогизнал, разбира се. А после — какво си мислите? — после сядахме да играем сантасе на пари. И лягахме да спим, преди да сме си довършили играта.

Рано заранта вече се будехме взаимно: „Льоха, ставай да играем сантасе!“, „Стасик, ставай да си доизиграем вчерашното сантасе!“ Ставахме, доизигравахме си сантасето. А после — още по тъмно, преди да сме куснали нито „Свежест“, нито вермут, грабвахме барабана с кабела и започвахме да го развиваме, за да може до другия ден да прогизне и да стане неизползваем. И чак след туй всеки се заемаше със свободното си време, защото всеки си има свои идеали. И после пак отначало.

Щом станах бригадир, максимално упростих този процес. Сега правехме така: единия ден играехме сантасе, на другия ден пиехме вермут, на третия пак сантасе, на четвъртия — пак вермут. А ония, с интелекта — те по цели дни киснеха на аерогара Шереметиево и си пиеха коняка. Барабана, естествено, не го пипвахме с пръст. Дори и да им предложех да пипнем барабана, те до един щяха да се разсмеят като богове, а после щяха да ми фраснат няколко юмрука по лицето, а подир туй щяха да се разотидат: едни да играят сантасе, други да пият вермут, а трети — „Свежест“.

И до едно време всичко вървеше превъзходно: ние веднъж месечно им пращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно — заплатите. Ние, да речем, пишем: по случай предстоящата стогодишнина се задължаваме да сложим край на производствения травматизъм. Или пък: по случай славната стогодишнина обещаваме, че всеки шести от нас ще се учи задочно във висше учебно заведение… А какъв ти травматизъм, какви ти заведения, когато освен сантасето нищо друго не виждаме и сме общо пет човека?!

О, свобода и равенство! О, братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най-блажено време в живота на моя народ — времето между отварянето н затварянето на магазините!

Отхвърлили срама и по-далечните грижи, водехме изключително духовен живот. Аз им разширявах кръгозора според силите си и на тях много им харесваше, когато им го разширявах: особено в случаите, когато ставаше дума за Израел и арабите. Тогава те изпадаха в абсолютен възторг — във възторг от Израел, във възторг от арабите и от Голанските възвишения най-вече. А Аба Ебан и Моше Даян не им излизаха от устата. Идват те, да речем, заранта и един пита друг: „Какво стана? Нинка от тринайсета стая даян ебан ли е?“ А той му отговаря със самодоволна усмивка: „Къде ще се дене, кучката с кучка? Разбира се, че е даян!“