Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

И гледам: ония четиримата полека-лека ме загащват — двама седнаха на столове край главата ми, а двама край краката ми. И ме гледат в очите, гледат ме с упрек, гледат ме с ожесточението на хора, които не могат да проумеят някаква скрита в мен тайна… Трябва нещо да е станало.

— Слушай — казаха те, — стига толкоз .

— Какво „стига“?… — изумих се аз и се понадигнах.

— Стига си си мислил, че стоиш по-горе от другите, че ние сме дребни риби, а ти си Каин и Манфред…

— Какво ви прихваща бе?!…

— Сега ще разбереш какво ни прихваща. Ти днес бира пи ли?

Чухлинка — Кусково

— Пих.

— Много ли изпи?

— Много.

— Тогаз ставай и отивай.

— Къде да отивам?

— Не се прави, че не знаеш! Излиза, че ние сме джуджета и подлеци, а ти си Каин и Манфред…

— Чакайте — казвам, — такова нещо не съм твърдял…

— Не, твърдял си. Откакто си се заселил при нас, всеки ден го твърдиш. Не с думи, а с дело. Дори не с дело, а с липсата му. Негативно го твърдиш…

— Ама за какво „дело“ става дума? За каква „л и п с а“? — От смайване направо бях изблещил очи…

— Знаеш за какво. По нужда не ходиш — това е. Ние веднага усетихме, че нещо не е наред. Откакто си се заселил при нас, нито веднъж не сме те видели да идеш в клозета. Е, хайде, по голяма нужда — как да е! Ама нито веднъж дори по малка… Дори по малка!

И всичко това ми бе казано без усмивка, с оскърбен до смърт тон.

— Не, момчета, неправилно сте ме разбрали…

— Не, правилно сме те разбрали…

— Не бе, не сте ме разбрали. Не мога като вас да стана от кревата и да заявя на всеослушание:

„Момчета, отивам да…ая!“ или „Момчета, отивам да…ра“. Не мога, и толкоз…

— Защо да не можеш?! Ние можем, а ти не можеш! Излиза, че си нещо повече от нас. Ние сме мръсни животни, а ти си като лилия!…

— Ама недейте така де… Разберете най-сетне. На тоя свят има неща…

— Не по-зле от теб знаем какви неща има, а какви няма…

И не можех, и не можех да ги убедя в нищо, те пронизваха душата ми с мрачните си погледи. Взех да се предавам.

— Е, разбира се, и аз мога, и аз бих могъл…

— Ха тъй. Значи, можеш като нас. А ние като теб — не можем. Ти, разбира се, всичко можеш, а ние нищо не можем. Ти си Манфред, ти си Каин, а ние за теб сме като храчки под краката ти…

— Не бе, не е тъй. — Тук вече съвсем се оплетох. — На тоя свят има неща… Има такива сфери… Невъзможно е така направо: да стана и да ида. Защото съществува нещо като самоограничение, и аз не знам как да го нарека… Интимността на срама съществува още от времето на Иван Тургенев… И освен туй — клетвата на Воробьовите хълмове… Как така след всичко туй да стана и да кажа. „Е, момчета…“ Някак оскърбително звучи… Защото ако се случи някой с деликатно сърце…

Те, и четиримата, ме гледаха унищожаващо. Вдигнах рамене и безнадеждно млъкнах.

— Тия за Иван Тургенев ги зарежи. Мери си думите, и ние сме го чели. Я по-добре кажи: днес пи ли бира?

— Пих.

— Колко халби?

— Две големи и една малка.

— Тогаз ставай и отивай. Всички да видим, че си отишъл. Не ни унижавай и не ни мъчи. Ставай и отивай.

Нямаше накъде, станах и отидох. Не да се облекча аз. Тях да облекча. А когато се върнах, един от тях ми каза: „С такива позорни възгледи винаги ще си самотен и нещастен.“

Да. И той беше напълно прав. Знам много замисли на Бога, но защо той е вложил в мен толкова целомъдрие, до ден-днешен не съм проумял. А това целомъдрие — което е най-смешното! — това целомъдрие се тълкуваше толкова наопаки, че ме изкарваха лишен от елементарно възпитание.

Например в Павлово-Посад. Завеждат ме при едни дами и ме представят по следния начин:

— А това е прочутият Веничка Ерофеев. Той е прочут с много неща. Но най-много, разбира се, е прочут с това, че през целия си живот нито веднъж не е пръцнал….

— Как?! Ама нито веднъж ли?! — смайват се дамите и започват да ме разглеждат с опулени очи. — Нито веднъж?!

Аз естествено започвам да се сконфузвам. Пред дами не мога да не се сконфузвам. Казвам:

— Е, как тъй нито веднъж! Понякога…все пак…

— Как?! — още повече се учудват дамите. — Ерофеев — и… чак да не повярваш!… „Понякога все пак!“

Това ме кара окончателно да се смутя, затуй казвам горе-долу следното: — Е… че какво пък чак толкоз , аз все пак… То — пръцването — си е нещо дотам ноуменално [1]… Нищо феноменално няма в това — да пръцнеш…

[1] ноумен — във философията на Кант — непознаваемата същност на нещата, „вещта сама в себе си“. — Б.р.

— Виж ти! — шашват се дамите.