Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

О, хармонична! Как се е досетила?

— Четох нещо от вас. И знаете ли: никога и през ум не би ми минало, че на петдесетина страници може да се натрупат толкова много дивотии. Това е свръх човешките сили!

— Чак пък свръх! — Поласкан, аз си разредих и пийнах. — Ако искате, още повече ще натрупам! Свръх ония!…

Е — оттам започна всичко. Тоест започна загубата на паметта: тричасова дупка. Какво съм пил? Какво съм приказвал? Може би тая дупка нямаше да я има, ако бях пил, без да разреждам. Но както и да е — свестих се след близо три часа, и ето в какво положение се свестих: седя на масата, разреждам и пия.

И освен нас двамата — жива душа няма. И тя — до мен, присмива ми се като благодатно детенце. Помислих си: „Нечувана! Това е жена, чиято гръд до днес е била мачкана само от предчувствия. Това е жена, на която преди мен никой дори пулса й не е пипвал. О, блажен сърбеж и в душата, и навсякъде!“

А тя взе, че обърна още сто грама. Стоешком ги изпи, отметна глава като пианистка. А след като ги изпи, издиша от себе си всичко, всичко свято, скрито в нея, всичко издиша. А после се закърши като шафрантия и започна вълнообразни движения с бедрата — и всичкото това с такава пластика, че не можех да я гледам без потрес…

Вие, естествено, ще запитате: „И какво, Веничка?“ Тя……? Какво да ви отговоря. То се знае, че тя. ……! Тя направо ми каза: „Искам властно да ме прегърнеш с дясната си ръка!“ Ха-ха. „Властно“ и „с дясната ръка“?! — а аз вече толкова се бях насвяткал, че не властно да я прегърна ами искам да я пипна с пръст — и не мога, все не я уцелвам.

— Голяма работа! Върти си едрите балдъри — помислих си аз, след като си разредих и пийнах. — Върти ги, прелъстителко! Върти ги, Клеопатро! Върти ги, наснована к…, съсипала сърцето на поета! Всичко, което имам, всичко, което, може би , имам, го хвърлям днес на белия олтар на Афродита!

Така си мислех аз. А тя се смееше. А тя дойде до масата и изпи на екс още сто и петдесет, защото беше съвършена, а съвършенството не знае граници…

Железнодорожная — Чорное

изпи ги — и хвърли от себе си нещо излишно. „Ако го е хвърлила — помислих си аз, — ако след това излишно хвърли и долните дрехи — ще се разтресе земята и камъните ще проплачат.“

А тя ми каза: „Е, какво ще речеш, Веничка, хубави ли са ми ……?“ А аз, смазан от желанието, очаквах греха и дишах тежко. Казах й: „Точно трийсет години живея на този свят… но никога досега не съм виждал на някого толкова добре да са му …!“

Ами сега? Деликатно-нежен ли да бъда? Или пленително-груб? Дявол знае, аз никога не съм наясно в кой миг как да постъпвам с пияна жена… Дотогава — да ви кажа ли? — дотогава зле ги познавах, и пияните, и трезвите. Мисълта ми се устремяваше след тях, но щом се устремеше — сърцето ми спираше в уплаха. Помисли — имах, но нямах намерения. А когато се появяваха намеренията — помислите изчезваха и макар че сърцето ми се устремяваше подир тях, в уплаха се спираше мисълта ми.

Бях противоречив. От една страна, харесваше ми, че те имат талия, а ние нямаме никаква талия, това будеше в мен — как да го нарека? „Нега“ ли, а? Ами да, това будеше в мен нега. Но, от друга страна, нали те са заклали Марат с джобно ножче, а Марат е бил Неподкупен, и не е било редно да го колят? Самият този факт вече убиваше всякаква нега. От една страна, на мен като на Карл Маркс ми допадаше тяхната слабост, тоест, да речем, налага им се да пикаят клекнали, това ми допадаше, това ме изпълваше с — как да го нарека? с нега ли? — Ами да, с нега ме изпълваше. Но, от друга страна, нали те са гърмели и… с барабанлия?! Това пак убиваше негата: клякай, като ти се кляка, ама защо трябва да гърмиш и… с барабанлия? И би било смешно след всичко това да си говорим за нега. Но аз се отвлякох.

И тъй, какъв да бъда сега? Страховит или пленителен?

Тя, тя направи вместо мен моя избор, като се просна по гръб и ме помилва по бузата с кълката си. Това звучеше и като окуражаване, и игра, и като лека плесница. И като въздушна целувка — и нещо такова се долавяше. И после — тая мътна, тая мастийска белота на зениците повече от бълнуване и седмо небе! И като небе и земя — коремът й. Щом го зърнах, насмалко не се разридах от вдъхновение, пара се вдигна от мен. И всичко се обърка: и розите, и лилиите, и обграденият от ситни къдрици — целият — влажен и потрепващ вход на Рая, и лудостта, и рижавите мигли! О, безсрамни зъркели! О, блуднице с очи като облаци! О, сладък пъп!

Всичко се обърка, само за да започне, за да се повтаря отново и отново всеки петък и да не излиза от сърцето и главата ми. И знам: днес ще е същото, същото опиянение и същото душевадство…