Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

Например: виждали ли сте „Безутешна мъка“ на Крамской? Има си хас да не сте я виждали. Та ако на нея, на тази вцепенена княгиня или болярка, някоя котка й събори в тоя миг на пода нещо такова — е, филджан от севърски порцелан или, да речем, й накъса на парченца някой невероятно скъп пеньоар, — какво ще направи тя? Би ли седнала да се вайка и да пляска с ръце? Никога не би седнала, защото всичко това за нея е дреболия, защото за ден ли, за три ли, но сега тя е „над всякакви пеньоари, и всякакви порцелани“!

И какво излиза? Скучна ли е тази княгиня? Тя е невъзможно скучна и има си хас да не е скучна! Лекомислена ли е тя? Крайно лекомислена!

И аз съм същият. Сега разбрахте ли защо съм по-тъжен от всички пропаднали пияници? Защо съм по-несериозен от всички идиоти, но и по-мрачен от най-големия мизерник? Защо съм и глупак, и демон, и дърдорко едновременно?

Баш ми е драго, че всичко разбрахте. Да пием за разбирателството — сега всичкия тоя остатък от кубанската незабавно ще го изпием направо от шишето.

Вижте как се прави това!…

Салтиковская — Кучино

Остатъкът от кубанската още напираше нагоре съвсем близо до гърлото ми и затуй когато ми казаха от небесата:

— Защо доизпи всичко, Веня? Това е твърде много…

Аз от задух едвам можах да им отговоря:

— По цялата земя… по цялата земя, от Москва, та чак до Петушки — не съществува нищо такова, което за мен да е твърде много… И защо се плашите за мен, небесни ангели?…

— Страх ни е, че ти пак…

— Че пак ще почна да псувам ли? О, не, не, аз просто не знаех, че постоянно сте с мен, иначе и преди това нямаше да… С всяка изминала минута аз съм все по-щастлив и ако сега пропсувам, моите ругатни ще ви прозвучат някак щастливо, като стихотворения от немски поети: „Вървете под дъгата!“ или „Ще ви дам аз на вас едни бисери!“, но нищо повече… Колко сте ми глупавички!

— Не, не сме глупавички, просто ни е страх, че пак няма да стигнеш…

— Докъде няма да стигна?!… До тях, до Петушки ли няма да стигна? До нея ли няма да стигна? До моята разблудна царкиня с очи като облаци ли?… Колко сте ми смешни…

— Не, не сме смешни, страх ни е, че до н е г о няма да стигнеш и той ще остане без лешници…

— Стига бе! Докато съм жив… Недейте така! Миналия петък — вярно, миналия петък тя не ме пусна да ида при него… Бях се скапал, ангели, миналия петък, зазяпах се в белия й корем, кръгъл като небето и земята… Но днес — ще стигна, освен ако не пукна, убит от съдбата… По-точно казано — не, днес няма да стигна, днес ще бъда у нея, до заранта ще паса между лилиите, ама утре…

— Горкото момче… — въздъхнаха ангелите.

— „Горкото момче“ ли? Защо да е „горкото“? А я ми кажете, ангели, ще бъдете ли с мен чак до Петушки? А? Няма ли да отлетите?

— О не, чак до Петушки не можем… Ще отлетим, щом ти се усмихнеш… Днес още нито веднъж не си се усмихнал. Щом се усмихнеш за първи път — ще отлетим… И вече ще сме спокойни за теб…

— И там, на перона, ще ме посрещнете, нали?

— Да, там ще те посрещнем…

Прелестни същества са тия ангели! Само че откъде-накъде „горкото момче“? Хич не е горко. Младенец, който знае буквата „ю“ като петте си пръста, младенец, който обича своя баща като самия себе си, — нима се нуждае от жалост?

Е, вярно, беше се поразболял по-миналия петък и всички там бяха се разтревожили заради него… Но нали веднага започна да оздравява — щом ме видя!… Да, да… Боже милостиви, направи така, че нищо да не му се е случило и никога нищо да не му се случва!…

Направи така, Господи, че той, дори ако падне от стълбището или от някое дърво, да не си счупи, нито крак, нито ръка. Ако види нож или бръснач, нека не си играе с тях, намери му други играчки. Господи. Ако майка му започне да пали пещта — той много обича да гледа как майка му пали пещта, дръпни го настрана, ако можеш. Призлява ми, като си помисля, че той ще се опари… А дори и ако се разболее, — нека щом ме зърне, веднага да почне да оздравява…

Да, да, когато предния път пристигнах, ми казаха: той спи. Казаха ми: болен е и лежи с температура. Аз пиех лимонена водка до креватчето му и ме оставиха насаме с него. Той наистина имаше температура и дори трапчинката на бузата му пареше, и ми се стори странно, че дори ей такова нищожество може да вдигне температура…

Изпих три водни чаши лимонена водка, преди той да се събуди и да погледне мен и четвъртата чаша в ръката ми… Аз дълго си приказвах с него и му рекох:

— Знаеш ли какво, момче? Недей умира… Помисли си (нали вече рисуваш буквите, значи, можеш да мислиш): много глупаво е да умреш, когато знаеш само буквата „ю“ и нищо друго не знаеш. … Поне разбираш ли, че това е глупаво?