Стивън Ериксън - Дверите на Скръбния дом

Но говореха на дару.

— Сигурен ли си? — попита по-ниският от двамата.

Другият изръмжа отчаяно:

— Аз съм свързаният, нали? Не ти, Ърп, не ти. Барук не е такъв глупак, че да поиска от теб нещо друго освен мръчкава работа.

— Прав си, Ръд. Мръчкава работа. Ама ме бива за това, а? Мръчкава работа. Мръч, мръч, мръч — сигурен ли си? Наистина?

Изкачиха се по насипа и спряха до последното дърво покрай пътя. Клекнаха под него и мълчаливо зяпнаха сгърчения труп, прикован на ствола.

— Нищо не виждам — промърмори Ърп. — Мисля, че бъркаш. Мисля, че си го изтървал, Ръд, ама не щеш да си признаеш. Мисля, че…

— Още една дума и ще те убия, Ърп. Заклевам се.

— Чудесно. Хубаво умирам, знаеш ли. Мръч, охх… мръч.

Ръд — само няколкото настръхнали косъма по гърба му показваха, че е ядосан — се изкатери по дървото и бръкна под изгнилата риза. Извади някакъв опърпан парцал, разгъна го и се намръщи.

Гласът на Ърп долетя отдолу:

— Какво е това?

— Някакво име пише тука.

— Чие?

Ръд сви рамене и отвърна:

— Сейлес Лортал.

— Че това е женско име. Той не е жена, нали?

— Разбира се, че не е! — сопна се Ръд и натика парцала под ризата. — Смъртните са странни — замърмори и отново започна да рови под ризата. Намери каквото търсеше — малко шишенце от опушено стъкло.

— Е? — попита Ърп.

— Счупило се, както си му е редът — отвърна доволно Ръд. — Виждам пукнатините. — Заслиза, стиснал шишенцето в ръка. Щом стъпи долу, го вдигна към слънцето и примижа.

Ърп изсумтя.

Ръд приближи шишенцето до щръкналото си ухо и го разклати.

— Аха! Вътре е!

— Добре. Айде да си ходим…

— Още не. Тялото трябва да дойде с нас. Смъртните са особени в това отношение. Няма да поиска друго. Тъй че иди и го вземи, Ърп.

— Че то нищо не е останало от това проклето нещо! — измрънка Ърп.

— Вярно, но пък и няма да тежи много, нали?

Ърп се закатери с ръмжене по дървото и почна да вади клиновете.

Ръд послуша доволен ръмженето му, но изведнъж потръпна.

— Побързай, проклет да си! Колко е зловещо тук.

Клепките на джага трепнаха и очите му бавно се съсредоточиха върху широкото зверско лице, което го гледаше отгоре.

— Маппо треллът. Моят приятел.

— Как си, Икариум?

Джагът се размърда и примижа от болка.

— Ранен съм.

— Да. За жалост, дадох последните си два еликсира, тъй че не можах да те изцеря напълно.

Икариум се усмихна измъчено.

— Сигурен съм, както винаги, че нуждата е била голяма.

— Боя се, че ако ти кажа какво направих, едва ли ще си мислиш така. Спасих живота на две кучета.

Усмивката на Икариум се разшири.

— Сигурно са били много ценни животинки. Чакам с нетърпение да ми разкажеш. Помогни ми да стана, моля те.

— Сигурен ли си?

— Да.

Маппо му помогна да се надигне. Джагът направи две-три неуверени крачки и се огледа.

— Къде сме?

— Какво помниш?

— А… нищо. Не, чакай. Видяхме един демон — апториан беше май — и решихме да тръгнем след него. Да, това го помня.

— Е, вече сме далече на юг, Икариум. Изхвърлени от един Лабиринт. Ти си удари главата в един камък и изгуби съзнание. Тръгването ни след апториана беше грешка.

— Очевидно. Колко време мина?

— Един ден, Икариум. Само един ден.

Джагът се изправи. Беше възвърнал силите си дотолкова, че Маппо реши, че е безопасно да се отдръпне, макар че ръката му си остана на рамото му.

— На запад оттук е Джаг Одан — каза треллът.

— Да, добра посока. Признавам, Маппо, този път усещам, че е близо. Много близо.

Треллът кимна.

— Утро ли е? Вдигна ли бивака?

— Да. Макар че предлагам днес да не вървим много — докато не се възстановиш напълно.

— Мъдро.

Мина още около час, преди да тръгнат, защото Икариум трябваше да си намаже лъка, а и меча си да наточи с бруса. Маппо изчака търпеливо, седнал на една скала, докато джагът най-сетне се надигна, обърна се към него и кимна.

Поеха на запад.

След малко, както си вървяха, Икариум го погледна и каза:

— Какво ли щях да правя без тебе, приятелю?

Бръчките около очите на трелла потръпнаха, той се усмихна тъжно и отговори:

— Е, недей така де.

Стигнаха до пустата земя на Джаг Одан и равнината се просна пред тях, безкрайна.

Младата жена излезе от юртата на конярката, стиснала малката глинена стомничка, и тръгна през степта. Небето беше пусто и поне за нея — безжизнено. Босите й крака стъпваха тежко и мачкаха пожълтялата трева.