Стивън Ериксън - Дверите на Скръбния дом

— Перла. Твоят фаворит.

— Вече не ми е фаворит.

В тона на Ласийн се прокрадна предупреждение.

— Вярвам, че ще се оправи, след като му обясниш някои неща, Топър.

Той въздъхна.

— Да. Но засега ще го оставя да се поизпоти… и да смята Калам за най-тежкия урок. Известно унижение винаги е от полза, както съм казвал винаги. Не сте ли съгласна, императрице?

— Императрице?

„Говоря на труп. Ех, Ласийн, това най-много харесвам у теб — ненадминатата ти способност да накараш човек да се задави в собствените си думи…“

Капитанът на гвардията буквално се сблъска с тях, докато се промъкваха към външната стена на Старата крепост. Майнала вдигна арбалета и мъжът разпери ръце, за да покаже, че не държи оръжие. Калам пристъпи към него, издърпа го от сянката и набързо го обезоръжи.

— Е, капитане — изсъска убиецът. — Казвай къде се крият неканените гости в Твърдината.

— Доколкото схващам, нямате предвид себе си — отвърна мъжът. — Ами, стражът на портата спомена за някакви сенки по стълбите — той е почти сляп, разбира се. Но тук наоколо… нищо.

— Кариерата ти би могла да е и по-добра. Нали, капитане? Как се казваш?

— Араган. Остават ми само няколко дни до новия пост…

— И с малко съдействие това няма да се промени.

— Току-що направих обиколката — всичко е спокойно, доколкото мога да преценя. Все пак това не означава нищо, нали?

Майнала погледна многозначително към знамето, пърхащо над ветропоказателя над Твърдината.

— А официалният ви гост? Без охрана?

Капитан Араган се ухили.

— О, императрицата имате предвид. — В тона му се долавяше насмешка. — Не се е състарила, нали?

В двора изригна мастилен мрак. Майнала извика и натисна спусъка на арбалета. Някой в тъмното изкрещя от болка.

Калам блъсна капитана на земята и ножът блесна в ръката му.

Бяха се появили четири Ръце на Нокътя — двайсет убийци връхлитаха към тях. Метателните звезди изсъскаха в тъмното. Майнала извика, арбалетът излетя от ръката й и тя залитна назад. Вълна от магия се затъркаля към тях по камъните… и се стопи.

Сенки се завихриха между четирите Ръце и бъркотията стана още по-голяма. Огромно същество изникна пред тях и Калам се ококори. „Апт!“ Демонът замахна и се разхвърчаха тела. Нападателите най-отзад се обърнаха, за да посрещнат новата заплаха. Към тях полетя някакъв предмет с големината на камък. Петимата Нокти се пръснаха… но твърде късно — разбивачът се натресе в плочите.

Взрив — и железните късове ги пронизаха.

Един от нападателите скочи срещу Калам и двата му тънки ножа светнаха като мълнии. Единият порази убиеца в дясното рамо, другият изфуча на половин педя от лицето му. Калам изпусна ножа си и залитна. Нокътят скочи напред…

Торбата с пироните се стовари в главата му и той падна и се загърчи.

Наблизо изтрещя още един разбивач. В двора отекнаха още писъци.

Нечии ръце сграбчиха Калам и го повлякоха към сенките. Той зарита безпомощно.

— Майнала!

В ушите му прошепна познат глас:

— Измъкнахме я… а Крокъс спаси жребеца…

Калам примигна.

— Сори?

— Напоследък съм Апсалар, ефрейтор.

Сенките го загърнаха отвсякъде. Звуците заглъхнаха.

— Целият си надупчен — отбеляза Апсалар. — Тежка нощ, доколкото виждам.

Той изпъшка, докато изваждаха ножа от рамото му, и усети рукналата след острието кръв. После видя побеляла четина и нашарено от белези ухилено войнишко лице.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Калам. — Фид, на нищо не приличаш!

Устата над него се ухили още по-широко.

— Странно, тъкмо си мислех същото — и хич не можах да го вържа с темпераментната ти дама…

— Ранена ли е?

— Нищо сериозно — успокои го Апсалар.

— Намери ли я? — попита Фидлър. — Уби ли императрицата?

— Не. Отказах се.

— По дяволите! Можехме да… Какво?!

— Тя е само една торба кокали, Фид… ще ти разкажа цялата история някой ден, стига да почерпиш. Доколкото разбирам, вие сте успели да минете през портите на Азата.

— Е, да.

— Някакви проблеми?

— Нищо особено.

— Радвам се, че за някой от нас поне е минало лесно. — Калам се надигна. — Къде сме?

И проговори нов глас, съскащ и кисел:

— Ха, къде! В Селението на Сянка, къде… Моето селение!

Фидлър изпъшка и вдигна очи.

— Пак ли Сенкотрон бе? Келанвед по-скоро! Не можеш ни излъга, разбра ли? Може да се криеш колкото си щеш в шантавите си сенки, но все пак си скапаният ни император!

— Леле, разкриха ме и тръпна от страх! — Безтелесната фигура се изкиска и се отдръпна. — Ами ти бе, ти не си ли войник на Малазанската империя? Клетва не си ли полагал? Не си ли се заклел да бъдеш верен… на мен?