Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Я да зяпнем нагоре и да погледаме колелото, Делъм Торд, че малко такива дивни гледки ни остават.

Карса бавно се изправи.

— Човек следва главатаря си, Байрот Гилд. Не спори с него. Колебанията ти заплашват да ни отровят всички. Вярвай в победата или се връщай веднага.

Байрот сви рамене, отпусна се и изпружи увитите си в кожа крака.

— Велик главатар си, Карса Орлонг, но си сляп за хумора, за жалост. Имам вяра, че наистина ще намериш славата, която дириш, и че двамата с Делъм ще блестим като по-малки луни, но ще блестим все пак. На нас ни стига. Престани да се съмняваш, главатарю. Ние сме тук, с тебе…

— Оспорвате мъдростта ми!

— За мъдрост не сме си говорили досега — отвърна Байрот. — Ние сме воини, както сам каза, Карса. И сме млади. Мъдростта е за старите.

— Стареите, да! — сопна се Карса. — Които не пожелаха да благословят пътя ни!

Байрот се изсмя.

— Това си е наша истина и трябва да я носим със себе си, неизменна и горчива в сърцата ни. Но щом се върнем, главатарю, ще разберем, че тази истина се е променила, докато ни е нямало. Ще се окаже, че благословията в края на краищата е била дадена. Почакай и ще видиш.

Очите на Карса се разшириха.

— Стареите ще излъжат?

— Разбира се, че ще излъжат. И ще очакват от нас да приемем новите им истини, а ние ще ги приемем — да, ще трябва да ги приемем, Карса Орлонг. Славата на успеха ни ще трябва да сплоти народа — да я стискаме за себе си е не само егоистично, но може да се окаже гибелно. Помисли над това, главатарю. Ще се върнем в селото с твърденията си. Е да, и с няколко трофея, за доказателство на историята ни, но ако не споделим с тях славата си, стареите ще се погрижат твърденията ни да познаят отровата на неверието.

— Неверие?

— Тъй я. Ще повярват, но само ако могат да си припишат от нашата слава. Ще повярват, но само ако и ние на свой ред им повярваме — в тяхното пресътворяване на миналото, в благословията, която не е дадена, но вече е дадена, в селяните, всички струпали се край пътя при нашето тръгване. Всички са били там, или така поне ще ти кажат и рано или късно самите те ще започнат да го вярват, сами ще всекат в умовете си тези сцени. Още ли те обърква това, Карса? Ако е тъй, по-добре изобщо да не говорим за мъдрост.

— Теблорите не играят игри на заблуда — изръмжа Карса.

Байрот го изгледа за миг, после кимна.

— Не играят. Вярно.

Делъм срита в дупката пръст и камъни и каза:

— Време е за спане.

И стана да провери вързаните коне.

Карса изгледа Байрот изпод вежди.

„Умът му е като ланидска стрела в гората, но ще му помогне ли това, щом мечовете ни от кръвно дърво изсвистят от ножниците и отвсякъде заехтят бойни викове? Тъй става, когато мускулът стане на мас и слама полепне по гърба ти. Словесните двубои нищо не ще ти спечелят, Байрот Гилд. Освен най-много езикът ти да не изсъхне толкова бързо на колана на някой ратид.“

— Най-малко осем — каза Делъм. — С един младок може би. Всъщност огнищата са две. Убили са сив мечок, от ония, дето обитават пещерите, и носят трофей.

— Което значи, че са доволни. — Байрот кимна. — Това е добре.

Карса го изгледа намръщено.

— Защо?

— Вражеският начин на мислене, главатарю. Ще се чувстват непобедими и това ще ги направи непредпазливи. Имат ли коне, Делъм?

— Не. Сивите мечки познават много добре тропота на копитата. И да са водили кучета на лова, никое не е оцеляло.

— Още по-добре.

Бяха слезли от конете и стояха присвити в края на леса. Делъм се бе промъкнал напред да огледа бивака на ратидите. По пътя си през високата трева, пъновете и храсталаците не беше раздвижил един стрък или лист.

Слънцето висеше високо и въздухът бе сух, топъл и неподвижен.

— Осем — повтори Байрот и се ухили на Карса. — И младок. Трябва да бъде свален пръв.

„За да познаят срам оцелелите. Очаква да загубим.“

— Остави го на мен — каза Карса. — Атаката ми ще е бърза и ще ме отведе от другата страна на бивака им. Воините все още ще са обърнати всички с лице към мен. Тогава ще нападнете вие.

Делъм примига.

— Искаш да ги ударим в гръб?

— Да изравним броя, да. После ще продължим с единични двубои.

— Ще се промъкваш ли крадешком по пътя си? — попита Байрот и очите му блеснаха.

— Не. Ще ударя.

— Тогава ще те вържат, главатарю. Няма да успееш да стигнеш до другата страна.

— Няма да ме вържат, Байрот Гилд.

— Деветима са.

— Гледайте танца ми тогаз.

— Защо не използваме конете си, главатарю? — попита Делъм.