Варлам Шаламов - Аполон сред апашите

Апашите не обичат поезията. В този прекалено реален свят няма място за стихове. На какви съкровени потребности и естетически изисквания на апашката душа трябва да отговаря тази поезия? Какви нужди на апашката душа да задоволява? Тези неща ги е познавал Есенин, той ги е налучкал. Но дори на най-грамотните апаши стиховете им са чужди — четенето на римуваните редове им се струва недостойно забавление, глупост, която е обидна със своята неразбираемост. Пушкин и Лермонтов са излишно сложни поети за всеки, който за първи път се среща с поезията. Пушкин и Лермонтов изискват определена подготовка, определено естетическо ниво. Човек не може да бъде приобщен към поезията със стиховете на Пушкин, не може и с Лермонтов, Тютчев, Баратински. Но в руската класическа поезия има двама автори, чиито стихове имат естетическо въздействие върху неподготвения слушател и възпитаването на любов към поезията, на нейното разбиране трябва да се започва именно с тези автори. Това, разбира се, са Некрасов и особено Алексей Толстой. „Василий Шибанов“ и „Железницата“ са най-сигурните стихотворения в този смисъл. Проверявал съм го многократно. Но нито „Железницата“, нито „Василий Шибанов“ не правеха никакво впечатление на апашите. Личеше, че те следяха само фабулата, че биха предпочели преразказ в проза или поне „Княз Серебряний“ на А. К. Толстой. По същия начин белетристичното описание на пейзажа от който и да е роман не говореше нищо на душата на слушателя-апаш и ясно се виждаше нетърпението, с което се чакаше описанието на действието, движението, в краен случай някой диалог.

Естествено, апашът, колкото и малко да е човешкото у него, не е лишен от естетически потребности. Задоволява ги със затворническите песни — те са извънредно много. Има епични — като вече отмиращата „Хоп-троп“, или стансите в чест на прочутия Горбачевски и тям подобни звезди на престъпния свят, или песента „Остров Соловки“. Има и лирични песни, в които се изливат чувствата на апаша, те са с характерна окраска и веднага се отличават от обикновените песни — и по интонациите, и по тематиката, и по мирогледа си.

Лиричната затворническа песен обикновено е много сантиментална, жална, затрогваща. Въпреки многото правоговорни грешки, тя винаги има задушевен характер. За това спомага и мелодията, често пъти доста своеобразна. При цялата й примитивност изпълнението усилва извънредно много впечатлението — та нали изпълнителят не е артист, а човек от истинския живот. Авторът на лиричния монолог няма нужда да се преоблича в театрален костюм.

Нашите композитори още не са стигнали до музикалния фонд на криминалните — без да се броят опитите на Леонид Утьосов („От одеския пандиз“).

Много разпространена е забележителната със своята мелодия песен „Съдба“. Жалният напев е в състояние да разплаче някой по-впечатлителен слушател. Тя никога не ще може да разплаче някой апаш, но и той ще я слуша проникновено и тържествено.

Ето началото й:

Името на „придворния“ поет, съчинил текста на песента, е неизвестно. По-нататък в песента много образно се разказва за бащиното „наследство“ на апаша, за сълзите на майката, за прихванатата в затвора охтика и се дава израз на твърдото намерение да се върви по избрания житейски път до смъртта.

Нуждата на апаша от театър, от скулптура, от живопис е равна на нула. Той никога не изпитва интерес към тези музи, към тези видове изкуство — той е прекалено реален; „естетичните“ му емоции са прекалено кървави, прекалено жизнени. Тук вече работата не е в натурализма — границите на изкуството и на живота не могат да бъдат определени; прекалено реалистичните „спектакли“, които апашите поставят в живота, плашат и изкуството, и самия живот.

В една от колимските златни мини апашите откраднали от амбулаторията една двадесетграмова спринцовка. За какво им е трябвала? Може би да си инжектират морфин? Може би лагерният фелдшер е откраднал от началството си няколко ампули с морфин и коленопреклонно е поднесъл наркотика на апашите?

Или защото медицинските инструменти представляваха огромна ценност в лагера и шантажирайки лекаря, можеше да се поиска откуп във вид на „почивка“ за апашките водачи?