Варлам Шаламов - Аполон сред апашите

Романсите „Как хубава бе тази светла нощ“ или „Спомням си парка и тази алея“ нямат специфичен апашки текст, макар да се популярни сред престъпния свят.

Всеки апашки романс, в това число и прочутият „Акордеоните ще свирят не за нас“ или „Есенна нощ“, имат десетки варианти, сякаш романсът е имал съдбата на някой „роман“, превърнал се само в схема, основа за личните излияния на изпълнителя.

Често пъти романсите на балъците се променят значително и стават наситени с апашки дух.

Така романсът „Не ми разправяйте за него“ при апашите се е превърнал в безкрайната (в затвора има предостатъчно време) „Мурочка Боброва“. В романса няма никаква Мурочка Боброва. Но апашите обичат конкретните неща. Обичат също и подробните описания.

Мястото на действието е описано лаконично.

Едва след тази подробна „експозиция“ следва текстът на истинския романс:

и т.н.

И накрая последната строфа:

От това, че присъдата е останала недопрочетена, апашите винаги изпадат в умиление.

Много характерно е това, че криминалните не обичат хоровото пеене. Дори световноизвестната „Шумеше камъшът…“ не може да трогне сърцата на апашите. „Шумеше камъшът“ не е популярна сред тях.

Апашите нямат хорови песни, те никога не пеят в хор и ако леваците запяваха някоя безсмъртна песен като „Имаше весели дни“ или „Хаз-Булат“, апашът не само че никога не припяваше, а дори не слушаше — направо излизаше.

Пеенето на апашите е изключително солово — някъде до прозореца с решетката или на нара, с ръце под главата. Апашът никога няма да запее по нечия молба, това винаги става неочаквано, според собствената му потребност. Ако е добър певец, гласовете в килията утихват, всички се заслушват. А изпълнителят тихо, ясно произнася думите, реди песните една след друга — без какъвто и да било акомпанимент, естествено. Липсата на акомпанимент сякаш усилва изразителността на песента, вместо да е недостатък. В лагерите има оркестри, духови и струнни, но всичко това е „от лукавия“ — апашите много рядко участвуват в тях, макар законите на престъпния свят да не забраняват подобна дейност.

Че затворническият „вокал“ се е развивал единствено като солово пеене — това е напълно разбираемо. Станало е в резултат на исторически стеклите се обстоятелства, поради липса на друга възможност. Между стените на затвора никой не би допуснал хорово пеене.

Но и в свърталищата си на свобода апашите не пеят хорово. Гуляите и пировете им минават без хорови песни. Този факт за кой ли път потвърждава вълчата природа на апаша, неговата антиколегиалност, а може би причината се крие в затворническите му навици.

Сред апашите любителите на четенето не са много. От десетките хиляди апашки лица си спомням само двама, за които книгата не беше нещо враждебно, чуждо, неприсъщо. Първият беше джебчията Ребров, потомствен апаш — и баща му, и брат му бяха правили същата кариера. Ребров беше младеж с философски начин на мислене, човек, който би могъл да се представи за когото си пожелае и „с разбиране“ да поддържа всеки разговор на обща тема.

Като дете Ребров успял да се пообразова — учил в техникум по кинематография. В семейството любимата му майка водела бясна борба за спасяването на най-малкия син, опитвайки се с цената на всичко да го измъкне от страшната участ на баща му и брат му. Ала „апашката кръв“ се оказала по-силна от любовта към майката, Ребров зарязал техникума и никога вече не се занимавал с друго освен с кражби. Майката не преставала да се бори за сина си. Оженила го за една приятелка на дъщеря си, селска учителка. Навремето Ребров я изнасилил, но се оженил за нея по настояване на майка си и живял общо взето щастливо, винаги се връщал при нея след многобройните си присъди. Тя му родила две дъщери — Ребров винаги носеше снимките им у себе си. Съпругата му пишеше често, утешаваше го, доколкото можеше, и той никога не се „изхвърляше“, сиреч не се хвалеше с любовта й, никому не показваше писмата й, макар писмата от жени винаги да ставаха достояние на всички „авери“ на апаша. Беше прехвърлил тридесетте. Впоследствие премина на страната на „кучетата“ и бе заклан по време на една от безбройните кървави битки.