Варлам Шаламов: Домино

Санитарите ме смъкнаха от децимала. Силните им, студени ръце не ми позволяваха да се отпусна на пода.

— Колко? — подвикна лекарят и рязко потопи върха на писеца в неизливащата се мастилница.

— Четиридесет и осем.

Сложиха ме на носилката. Висок съм сто и осемдесет сантиметра, нормалното ми тегло е около осемдесет килограма. Костите ми тежат тридесет и две кила — четиридесет и два процента от общото тегло. В тази леденостудена вечер бях останал с шестнадесет килограма — точно един пуд — кожа, месо, вътрешности и мозък. Тогава не бях в състояние да го пресметна, но смътно разбирах, че точно това прави лекарят, който ме гледаше изпод вежди.

Той отключи едно от чекмеджетата на писалището си, издърпа го, внимателно извади оттам термометър и пак така внимателно го пъхна под лявата ми мишница. Един от санитарите веднага притисна лявата ми ръка към гърдите, а вторият стисна с две ръце китката на дясната ми ръка. Тези заучени, отработени движения ми станаха ясни по-късно — в цялата болница със сто легла имаше само един термометър. Това парче стъкло беше променило стойността си, значението си — пазеха го като нещо безценно. Разрешаваше се да се мери температурата само на тежко болните и на новопостъпилите. Температурата на оздравяващите се записваше „по пулс“ и чекмеджето се отключваше само в случай на съмнение.

Стенният часовник с махалото отмери десет минути, лекарят внимателно измъкна термометъра и ръцете на санитарите ме пуснаха.

— Тридесет и четири и три — каза лекарят. — В състояние ли си да отговаряш?

Дадох му да разбере с поглед — „мога“. Пазех си силите. Произнасях думите бавно и с мъка — беше нещо като превод от чужд език. Бях забравил всичко. Бях отвикнал да си спомням. Записването на историята на заболяването беше приключило и санитарите с лекота вдигнаха носилката, на която лежах по гръб.

— В шеста — каза лекарят, — по-близо до печката.

Сложиха ме на един одър до печката. Дюшеците бяха натъпкани с клонки от клек, игличките бяха изсъхнали и се бяха изронили, голите клонки заплашително се надигаха под мръсната раирана тъкан. Рехавото, износено сукнено одеяло с пришити сиви букви „крака“ в единия край, ме скри от целия свят. Мускулите на ръцете и краката ми, същински върви, ме боляха с тъпа болка, измръзналите пръсти ме боляха. Но умората беше по-силна от болката. Свих се на кълбо, обгърнах с ръце краката си, опрях в брадичката мръсните си колене, покрити с едрозърнеста, сякаш крокодилска кожа, и заспах.

Събудих се след много часове. Моите закуски, обеди и вечери бяха на пода до леглото. Протегнах ръка, хванах най-близката тенекиена паница и започнах да ям всичко подред, като от време на време отхапвах съвсем малки парченца от дажбата хляб, която също ми бяха оставили тук. Болните от съседните нарове гледаха как поглъщам храната. Не ме питаха кой съм и откъде съм, крокодилската ми кожа говореше сама за себе си. Дори нямаше да ме погледнат, но знаех от личен опит, че е невъзможно да не се гледа човек, който яде.

Изгълтах оставената храна. Топлина, възхитителната тежест в стомаха и отново сън — кратък, понеже един санитар дойде да ме води някъде. Наметнах се с единствения „всекидневен“ халат-палто — мръсен, изгорен от фасове, станал тежък от потта на стотици хора, — пъхнах стъпалата си в огромните чехли и като провлачих бавно крака, за да не ми паднат „обувките“, се помъкнах след санитаря към „процедурната“.

Същият онзи млад лекар стоеше до прозореца и гледаше навън през грапавото, мъхесто от скрежа стъкло. В ъгъла на перваза беше провесено едно парцалче, от него капка по капка се стичаше вода в подложената метална чиния. Ламаринената печка бучеше. Спрях, като се държах с две ръце за санитаря.

— Да продължим — каза лекарят.

— Студено ми е — отвърнах му тихо. Току-що изядената храна вече беше престанала да ме топли.

— Седнете до печката. Къде сте работили, когато сте били на свобода?

Разтеглих устните си и раздвижих челюсти — трябваше да се получи усмивка. Лекарят разбра и ми се усмихна в отговор.

— Казвам се Андрей Михайлович — рече той. — Няма от какво да ви лекувам.

Нещо ме сви под лъжичката.

— Да — повтори лекарят високо. — Няма от какво. Вие имате нужда от хранене и от миене. Трябва да лежите, да лежите и да ядете. Вярно, че дюшеците ни не са пухени. Вас още си ви бива — въртете се повече и няма да се появят рани от залежаване. Ще останете тук около два месеца. През това време ще дойде пролетта.