Варлам Шаламов: Домино

След едно денонощие четирима болни ни изведоха от лагера по пътя към болницата. Двамата лежаха прегърнати на една шейна, а аз и още един вървяхме отзад. Андрей Михайлович не беше успял да ми каже диагнозата — не знаех от какво съм болен. Моите болести — дистрофия, пелагра, скорбут — още не бяха в достатъчно тежка форма, за да бъда лекуван в болница. Знаех, че лягам в хирургичното отделение. Андрей Михайлович работеше там, но какво заболяване можех да демонстрирам — нямах херния. Остеомиелитът на четири от пръстите на единия ми крак в резултата на премръзване беше мъчителен, но съвсем недостатъчен за хоспитализиране. Бях сигурен, че Андрей Михайлович ще съумее да ме предупреди, ще ме пресрещне някъде.

Конят наближи болницата, санитарите вкараха вътре „лежащите“, а ние — аз и новият ми другар — се съблякохме на една пейка и започнахме да се мием. За всеки имаше по един тас топла вода.

В „банята“ влезе възрастен лекар с бяла престилка и ни огледа над очилата си.

— Какво ти има? — попита той и докосна с пръст рамото на моя другар.

Онзи се обърна и изразително посочи огромната си херния.

Очаквах същия въпрос и вече бях решил да кажа, че ме боли коремът.

Но възрастният лекар ме погледна равнодушно и излезе.

— Кой беше този? — попитах.

— Николай Иванович, тукашният главен хирург. Завеждащ отделението.

Един санитар ни даде дрехи.

— Ти за къде си? — това беше за мен.

— Дявол знае! — вече ми беше олекнало на сърцето и не се страхувах.

— Добре де, кажи какво те боли?

— Коремът.

— Сигурно е апандисит — рече опитният санитар.

Видях Андрей Михайлович чак на другия ден. Беше предупредил главния хирург, че ме хоспитализира с „остър апандисит“. Същия ден вечерта Андрей Михайлович ми разказа тъжната си история.

Разболял се от туберкулоза. Рентгеновите снимки и лабораторните анализи били много лоши. Районната болница ходатайствала затворникът Андрей Михайлович да бъде изпратен „на континента“ за лечение. Той вече бил на парахода, когато някой доложил на началника на санитарния отдел Черпаков, че болестта на Андрей Михайлович е измислена, че няма такава — „туфта“, казано на лагерен жаргон.

— А може и никой да не се е обаждал — майор Черпаков беше достоен син на своя век на подозрения, недоверие и „бдителност“.

Майорът се разгневил, наредил да свалят Андрей Михайлович от парахода и да го пратят в най-затънтеното място — далеч от онова далечно управление, където се бяхме срещнали. И Андрей Михайлович вече беше минал тези хиляда километра по студа. Но се оказало, че в новото управление нямало нито един лекар, който да може да направи изкуствен пневмоторакс. На Андрей Михайлович вече на няколко пъти му били вкарвали въздух, но юначният майор нарекъл пневмоторакса лъжа и мошеничество.

Андрей Михайлович се чувствал все по-зле и по-зле и едва дишал, когато успели да измолят от Черпаков да го изпратят в Западното управление — най-близкото, където лекарите били в състояние да му направят пневмоторакс.

Сега Андрей Михайлович беше малко по-добре, на няколко пъти успешно му бяха вкарвали въздух в дроба и човекът беше започнал работа като ординатор в хирургичното отделение.

След като заякнах малко, започнах да работя при Андрей Михайлович като санитар. По негово настояване и препоръка заминах на курсове за фелдшери, изкарах ги, работих като фелдшер и се завърнах на „континента“. Именно на Андрей Михайлович дължа живота си. Самият той отдавна умря — туберкулозата и майор Черпаков си бяха свършили работата.

В болницата, където работехме заедно, живеехме задружно. Присъдите ни изтичаха през една и съща година и това като че ли свързваше съдбите ни, сближаваше ни.

Веднъж, когато привършиха с вечерното почистване, санитарите седнаха в ъгъла да играят на домино и започнаха да удрят плочките.

— Глупава игра — рече Андрей Михайлович, като сочеше с поглед санитарите и се мръщеше от тракането.

— Един-единствен път през живота си съм играл на домино — казах. — С вас, вие ми предложихте. Дори спечелих.

— Не е било нужно голямо умение — каза Андрей Михайлович. — Аз тогава също бях седнал за първи път. Исках да ви доставя удоволствие.

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Домино,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание