Варлам Шаламов: Домино

Лекарят се подсмихна. Зарадвах се, естествено — че как иначе! Цели два месеца! Но нямах сили да покажа радостта си. Държах се за столчето и мълчах. Лекарят пишеше нещо в историята на заболяването.

— Свободен сте.

Върнах се в стаята, спях и ядях. След седмица вече пристъпвах с подгъващи се крака из стаята, по коридора, в другите стаи. Търсех дъвчещи, преглъщащи хора — гледах ги в устата, понеже колкото повече си почивах, толкова повече ми се ядеше.

В болницата, както и в лагера, изобщо не даваха лъжици.

Всички бяхме свикнали да се оправяме без вилица и нож в затвора за подследствени. Отдавна бяхме научени да се храним „през ръба“, без лъжица — нито чорбата, нито кашата никога не се случваха толкова гъсти, че да ни потрябва лъжица. Пръстът, кората хляб и езикът обираха дъното на канчето и паницата независимо колко бяха дълбоки.

Ходех и търсех хора, които дъвчат. Това беше упорита, неотклонна потребност и Андрей Михайлович познаваше това чувство.

Една нощ санитарят ме събуди. Стаята беше изпълнена с обичайния нощен болничен шум — хриптене, хъркане, стонове, бълнуване, кашляне — всичко се беше смесило в своеобразна звукова симфония, ако от такива звуци може да се сътвори симфония. Но и със затворени очи да ме вкарат в такова място — ще позная, че това е лагерна болница.

На перваза на прозореца имаше лампа — ламаринена паничка с някакво масло — но не рибено! — и димящ фитил, направен от памук. Не изглеждаше да е много късно, нашата нощ започваше от „отбоя“, от девет вечерта, и ние заспивахме някак изведнъж, само малко да ни се постоплеха краката.

— Вика ви Андрей Михайлович — каза санитарят. — Козлето ще те заведе.

Болният, на когото викаха Козлето, стоеше пред мен.

Отидох до тенекиения умивалник, измих се и когато се върнах в стаята, изтрих лицето и ръцете си с калъфката на възглавницата. Огромната кърпа на ивици, направена от плата на стар дюшек, беше една за всичките тридесет души от стаята и ни се даваше само сутрин. Андрей Михайлович живееше в болницата, в една от крайните малки стаи, в които оставяха болните след операция. Почуках и влязох.

В края на масата имаше куп книги — книги, които толкова години не бях докосвал. Изглеждаха ми чужди, недружелюбни, излишни. До тях имаше чайник, две тенекиени канчета и паница, пълна с някаква каша…

— Искате ли да изиграем една игра на домино? — каза Андрей Михайлович, като ме разглеждаше дружелюбно.

— Ако имате време.

Мразя доминото. Това е най-глупавата, най-безсмислената, най-скучната игра. Дори лотото е по-интересно, да не говорим за картите — за която и да е игра на карти. Най-добре би било на шах или поне на шашки; хвърлих поглед към шкафа — дали няма там шахматна дъска, но нямаше. Ала не можех да обидя Андрей Михайлович с отказа си. Никога през живота си не бях играл на домино, но съм сигурен, че няма нужда човек да е особено голям мъдрец, за да овладее това изкуство.

Освен това на масата имаше две канчета с чай и паница с каша. И беше топло.

— Да пийнем чай — рече Андрей Михайлович. — Ето захар. Не се притеснявайте. Яжте кашата и говорете — каквото искате. Впрочем тези две неща не бива да се правят едновременно.

Изядох кашата, хляба, изпих три канчета чай със захар. Захар не бях виждал от няколко години. Стоплих се и Андрей Михайлович разбърка плочките на доминото.

Знаех, че играта започва този, на когото се е паднала двойната шестица — сложи я Андрей Михайлович. След това играчите се редуват да слагат подходящите плочки. Това беше цялата философия и аз смело подхванах играта, като непрекъснато се потях и хълцах от ситост.

Играехме на леглото на Андрей Михайлович и аз с удоволствие гледах ослепително бялата калъфка на възглавницата му, пълна с перушина. Беше физическа наслада да гледаш чистата възглавница, да виждаш как друг я мачка с ръка.

— Играта ни — рекох — е лишена от най-големия си чар — играчите трябва да удрят със замах плочките по масата.

— Ни най-малко не се шегувах. Именно тази страна на играта ми се струваше най-важна в доминото.

— Да се преместим на масата — любезно предложи Андрей Михайлович.

— Не, какво говорите, аз просто си припомням цялото богатство на тази игра.

Играта вървеше бавно — всеки разправяше своя живот. Андрей Михайлович, лекар, не беше работил „обща работа“ в забоите на мините и виждаше рудниците отразено — в човешките отпадъци, остатъци, в човешката смет, която мините изхвърляха в болницата и в моргата. Аз също бях човешка минна шлака.