Варлам Шаламов - Бандитска кръв

Апашите бързо напипаха слабото място на Иван Александрович (така се казваше кандидатът на науките). В неговото отделение винаги лежаха и си почиваха абсолютно здрави хора. („Професорът ни е като роден баща“ — смееха се те.)

Иван Александрович съставяше фалшиви истории на заболяванията им, не жалеше нощната си почивка и труда си, съчиняваше всекидневни отчети, поръчваше анализи и изследвания…

Веднъж ми попадна едно писмо, адресирано до него от група престъпници от един етапен затвор. В него те го молеха да приеме в болницата техни съратници, които според тях се нуждаели от почивка. И изброените в списъка апаши постепенно бяха настанени в болницата.

Иван Александрович не се страхуваше от криминалните. Той беше стар колимчанин, врял и кипял, със заплахи апашите нямаше да постигнат нищо. Но приятелското потупване по рамото, апашките комплименти, които Иван Александрович приемаше за чиста монета, славата му сред криминалните — слава, чиято същност той не разбираше и не желаеше да разбере, — ето какво го приобщи към престъпният свят. Иван Александрович, както и мнозина други, беше хипнотизиран от абсолютната власт, с която разполагаха апашите, и тяхната воля стана негова воля.

Неизмерима, необозрима е вредата, нанесена на обществото в резултат на дългогодишното церемонене с апашите, с тази най-вредна част от обществото, която не престава да трови със зловонния си дъх нашата младеж.

Възникнала от чисто умозрителни разсъждения, теорията на „перековката“ доведе до десетки и стотици хиляди излишни случаи на смърт в лагерите, до многогодишен кошмар, създаден в лагерите от хора, които са недостойни за името човек.

От време на време апашкият език се променя. Смяната на речника-код не е процес на усъвършенстване, а начин за самосъхранение. Престъпният свят знае, че криминалната милиция изучава неговия език. Човек, внедрил се в средата им и решил да разговаря на жаргона от двадесетте години, когато се е казвало „да кибичиш“, „да пазиш завет“, би събудил подозрението на апашите от тридесетте години, свикнали с израза „печиз-кириз“ и т.н.

Лошо и погрешно се ориентираме в разликата между апашите и хулиганите. Спор няма — тези две социални групи са антиобществени, и двете са враждебни на обществото. Но много рядко сме в състояние да преценим истинската опасност от всяка от тези групи, да я оценим по достойнство. Безспорно е, че ние повече се страхуваме от хулигана, отколкото от апаша. Във всекидневието си много рядко се сблъскваме с крадци, всеки път тези срещи стават или в районното управление на милицията, където сме в ролята на потърпевши или свидетели, или в следственото управление. Хулиганът е нещо много по-страшно — пияно страшилище, гамен, който изниква на булеварда, в клуба или в коридора на комуналната квартира. Традиционното руско юначество — пиянството по време на храмови празници, пиянските побоища, задяванията на жени, мръсните псувни — всичко това ни е до болка познато и ни се струва много по-страшно от тайнствения свят на апашите, за който имаме — по вина на художествената литература — съвсем смътна представа. Единствено служителите в криминалната милиция имат реален поглед върху хулиганите и крадците; но от творчеството на Лев Шейнин става ясно, че това знание не винаги се използва правилно.

Не знаем какво е това апаш, какво е печизчия, какво е крадец, крадец-рецидивист. Смятаме за прочут погромаджия някой, който е откраднал прането, простряно да съхне пред нечия вила, след което седнал да се напие в бюфета на гарата.

Не се досещаме, че човек може да краде, без да е апаш, без да е от „престъпния свят“. Не разбираме, че човек може да убива и да краде, без да е погромаджия. Естествено, апашът краде. Той живее от това. Но не всеки крадец е апаш и тази разлика непременно трябва да се разбере. „Престъпният свят“ съществува отделно от другите кражби, отделно от хулиганството.

Наистина, на „потърпевшия“ му е все едно кой е задигнал от жилището му сребърните лъжици или модерния скъп костюм — някой апаш, крадец-професионалист, но не апаш, или комшията, който преди това никога не е крал. За това си има криминална милиция.

От хулиганите се страхуваме повече, отколкото от крадците. Ясно е, че никакви отрядници не са в състояние да се справят с крадците, за които ние, за съжаление, имаме съвсем погрешна представа. Често пъти хората си мислят, че тайнствените апаши се крият някъде в нелегалност, под чуждо име. Че те грабят само магазини и каси. Че никога няма да тръгнат да крадат пране от простора — еснафът дори е готов да помогне на тези „благородни мошеници“, понякога ги крие от милицията (дали от романтични подбуди, дали по-често от страх).