Варлам Шаламов - Бандитска кръв

„Балъците“ не знаят, че най-често „пипат“ ония, които трябва да придобият опит в специалността си, но че не те ще делят награбеното. При някоя по-сложна операция и големите взимат участие в грабежа — дали с придумване: „Дай го, на теб не ти трябва“ — или с помощта на прочутата „замяна“, когато балъка насила го обличат в дрипи, в дрехи, които отдавна са станали символични, т.е. които стават единствено за „издаване“. Именно поради тази причина един-два дни след като раздадат нови дрехи на най-добрите бригади в лагера става така, че новите къси кожуси, ватенки и шапки се озовават при апашите, макар на тях да не са им раздавали. Понякога при „замяната“ дават цигари или къшей хляб — ако апашът е „порядъчен“ и не е зъл по душа, или ако се страхува, че жертвата му ще „закудкудяка“, т.е. ще се развика.

Отказът да „замениш“ или да „подариш“ води до побои, а ако балъкът упорства — и до удар с нож. Но в повечето случаи не се стига до това.

Тези „замени“ не са шега работа в условията на многочасовия труд при температура минус петдесет градуса, при недоспиване, глад и скорбут. Да дадеш плъстените ботуши, които си получил от дома, означава да ти измръзнат краката. С пробитите платнени ботуши, които ти се предлагат „в замяна“, не ще изкараш много на студа.

През 1983 година, в края на есента, получих колет от къщи — старите ми авиаторски ботуши с коркови подметки. Не посмях да ги изнеса от пощата — сградата бе наобиколена от апаши, които подскачаха в белия вечерен мрак и чакаха жертвите си. Още там продадох ботушите си на десетника Бойко за сто рубли — според колимските цени те струваха около две хиляди. Бих могъл да стигна с тях до бараката, но щяха да ми ги откраднат още през първата нощ, да ми ги смъкнат от краката. Крадците щяха да бъдат доведени в бараката от съседите ми по нар — за цигара, за кора хляб щяха на часа да ме „покажат“ на обирджиите. Лагерът беше пълен с такива „показвани“. А стоте рубли, получени за ботушите, означаваха сто килограма хляб — парите могат да бъдат запазени много лесно, ако се вържат направо върху тялото и ако се пазарува без много шум.

Затова апашите ходят с плъстени ботуши с подвити според апашката мода кончове, „да не се пълнят със сняг“, „намират си“ къси кожуси, шалове, ушанки, и то не какви да е, а модерни, стилни, „униформени“ апашки астраганени калпаци.

На селското момче, на младия работник или интелигент му се завива свят от изненада. Младежът вижда, че в лагерите апашите и убийците живеят най-добре — материално са сравнително осигурени, отличават се с твърди възгледи и с неповторимо дръзко, безстрашно поведение.

Началството се съобразява с тях. Криминалните са господари на живота и смъртта в лагера. Те са винаги сити, умеят да се „дореждат“, когато всички останали гладуват. Апашът не работи, пиянства дори в лагера, а селското момче е принудено „да опъва“. Самите крадци го карат да „бачка“ — така добре са се уредили. Винаги имат тютюнец, бръснарят на лагера идва да ги подстригва направо в бараката, като носи най-хубавите си инструменти. Готвачът всеки ден им носи от кухнята откраднати консерви и разни вкуснотии. За по-дребните апашори от кухнята се заделят най-вкусните и десетократно увеличени порции. Хлеборезачът никога няма да им откаже допълнителен хляб. Всички цивилни дрехи са на гърбовете на апашите. На най-хубавите нарове — близо до светлината, до печката — се настаняват пак те. Имат си дюшеци и памучни одеяла, а той — младият колхозник — спи направо върху разрязаните по дължина дървени трупи. Селското момче започва да си мисли, че именно апашите са носители на истината в лагера, че те са единствената сила, както материална, така и морална, освен началството, което в повечето случаи предпочита да не се кара с криминалните.

Младото селско момче започва да прислужва на апашите, да им подражава с псувните си, с поведението си, мечтае да им помогне с нещо, да бъде огряно от тяхната светлина.

Близък е часът, когато по указание на апашите ще извърши първата си кражба за общия „казан“ — и новият „полубалък“ е готов.

Отровата на престъпния свят е невероятно страшна. Отрови ли се някой — това означава край на всичко човешко в него. Този зловонен дъх се вдишва от всички, които са се докоснали до престъпния свят. Какви противогази биха помогнали тук?

Познавах един кандидат на медицинските науки, волнонаемен лекар, който препоръчваше на свой колега да бъде особено внимателен с „болния“: „Той е прочут апаш!“. Звучеше така, сякаш пациентът най-малкото беше изстрелял ракета към Луната — такъв бе тонът на препоръката. Той, лекарят, дори не усещаше цялата оскърбителност на подобно съждение за себе си, за собствената си личност.