Варлам Шаламов: Бандитска кръв

Как човек престава да бъде човек?

Как се става бандит?

В престъпния свят се вливат и случайни хора: колхозници, излежаващи наказания за дребни кражби и свързали съдбата си с тези на криминалните; бивши суинги, чиито криминални деяния ги бяха приближили до онова, за което само бяха чували; шлосери от заводи, на които „не им стигат парите за шумни гуляи с приятелите“; хора, които нямат професии, а искат да живеят царски, също и хора, които ги е срам да просят работа или милостиня — на улицата или в някое държавно учреждение, все едно, и предпочитат да отнемат със сила, вместо да молят. Това е въпрос на характер, а често пъти и на пример. Да молиш за работа — това също е много мъчително за страдащото, накърнено самолюбие на човек, тръгнал по кривия път. Особено за юношите. Да молиш за работа е не по-малко унижение, отколкото да просиш милостиня. Не е ли по-добре да…

Първобитният плах характер на човека му подсказва решение, цялата сериозност и опасност на което юношата просто не е в състояние, не може да прецени. На всеки човек в различно време от живота му се налага да вземе някакво важно решение, да „пречупи“ съдбата си, и на повечето хора им се случва да правят това в младежките си години, когато нямат достатъчно опит, а вероятността от грешки е голяма. През същото това време е малка и рутината на постъпките, а смелостта и решителността са големи.

Изправен пред сложен избор, подлъган от художествената литература и от хилядите еснафски легенди за тайнствения престъпен свят, юношата прави страшна крачка, след която често пъти няма връщане.

Сетне той свиква, озлобява се докрай и също започва да вербува млади хора за този проклет орден.

В практиката на ордена има една важна тънкост, която дори специалната литература пропуска да отбележи.

Работата е там, че този подземен свят се управлява от потомствени престъпници, от онези, чиито по-възрастни роднини — бащи, дядовци или поне чичовци или по-големи братя са били бандити; онези, които от малки са закърмени в духа на апашките традиции, в апашко ожесточение срещу целия свят; онези, които по разбираеми причини не могат да сменят положението си с друго, онези, чиято „бандитска кръв“ не буди съмнение с чистотата си.

Именно потомствените бандити представляват управляващото ядро на престъпния свят, именно на тях принадлежи решаващата дума по време на „съдилищата“, „съдилищата на честта“ на апашите — необходимо и много важно условие на този подземен живот.

По време на така нареченото разкулачване престъпният свят доста се разшири. Редовете му се умножиха за сметка на синовете на онези, които бяха обявени за „кулаци“. Разправата с „разкулачените“ попълни редиците на престъпния свят. Но никога и никъде бивш „разкулачен“ не е играл видна роля в „ордена“.

Те грабеха по-добре от всички, бяха най-шумни по време на гуляите и веселбите, най-много си деряха гърлата, когато пееха апашки песни, псуваха на майка и превъзхождаха криминалните в тази тънка и важна наука на сквернословието, съвсем точно имитираха апашите и все пак бяха само имитатори, само подражатели.

Тези хора не бяха допуснати във висшия свят на престъпния „орден“. Малцина особено отличили се — не с „героични подвизи“ по време на грабежи, а с това, че бяха усвоили правилата на апашкото поведение, понякога биваха допускани да участват в „съдилищата“ на висшите бандитски кръгове. Уви — те не знаеха какво да кажат там. При най-малкия сблъсък — а криминалните са доста истерични личности — те напомняха на външните хора за своя „чужд произход“.

— Ти си полубалък! А си отваряш зурлата! Какъв апаш си ти? Ти си ливада, а не бандит! Рогач такъв!

„Полубалък“, т.е. „развален левак“, е човек, който вече не е левак, но още не е станал апаш. („Това още не е птица, но вече не е четирикрако“ — както казва героят на Жул Верн Жак Паганел.) И полубалъкът покорно понася обидите. Разбира се, полубалъците никога не стават пазители на традициите на престъпният свят.

За да си „добър“, истински бандит, трябва да си се родил такъв; само онези, които още от малки са свързани с апашите, при това с „добри, прочути апаши“, само онези, които са изучили цялата дългогодишна наука на затвора, на кражбите и на апашкото възпитание, получават правото да решават важните въпроси в престъпния свят.

Колкото и да си прочут като бандит, какъвто и късмет да имаш, винаги ще си останеш самотен чужденец, човек второ качество сред потомствените апаши. Не е достатъчно само да се краде, трябва да принадлежиш към този орден, а това става не само с грабежи и убийства. Не всеки „мокър“, тоест убиец, заема почетно място сред криминалните само защото е грабител и убиец. Там си има свои пазители на чистотата на нравите и с най-важните апашки тайни, отнасящи се до изработването на общи закони за този свят (които се променят също като самия живот), до изработването на жаргона на престъпниците, на „апашкия език“ — с това се занимава само върхушката, в която влизат потомствени криминални, пък били те и само джебчии.