Николай Гогол - Мъртви души

— Знаех — отговори Селифан, навел глава.

Е, тогава защо не каза, а?

На този въпрос Селифан нищо не отговори, но като беше навел глава, сякаш думаше сам на себе си: „Гледай ти как чудно се случи: знаех наистина, пък не казах!“

— Хайде върви сега да доведеш ковач и за два часа всичко да бъде свършено. Чуваш ли? Непременно в два часа, а ако не стане, аз тебе, аз тебе… в миша дупка ще те пъхна и на възел ще те свържа. — Нашият герой беше много разсърден.

Селифан се пообърна към вратата, за да отиде уж да изпълни заповедта, но се спря и каза:

— И още едно, господарю, шарения кон, правичката да си кажа, по-добре да го продадем, защото, Павел Иванович, той е страшен подлец, той е такъв кон, просто да не дава господ, само бърка.

— Ба! Ей сега ще хукна на пазара да го продавам!

— Бога ми, Павел Иванович, той само на вид е угледен, а на работа е най-лукав кон; такъв кон никъде…

— Глупак! Когато поискам да го продам, ще го продам. И още седнал да ми разсъждава! Ще видя: ако ти сега не ми доведеш ковачи и в два часа не бъде готово всичко, ще ти тегля такъв бой… че не ще можеш се позна! Хайде! Отивай! — Селифан излезе.

Чичиков съвсем развали настроението си и захвърли на пода сабята, която пътуваше заедно с него, за да внушава надлежния страх комуто трябва. Повече от четвърт час се разправя той с ковачите, докато нагласи работата, защото ковачите както винаги бяха страшни подлеци и като се досетиха, че работата е бърза, почнаха да искат шест пъти повече. Той се горещи много, нарече ги мошеници, разбойници, грабители на пътниците, загатна дори за страшния съд, но с нищо не можа да уплаши ковачите, те напълно издържаха характера си: не само не отстъпиха от цената, но дори се помайваха с работата: вместо два часа, цели пет и половина. През това време той има удоволствието да изпита ония приятни минути, познати на всеки пътник, когато в куфара ти всичко е наредено и из стаята се търкалят само връвчици, хартийки и всякаква смет, когато човек нито е на път, нито стои на едно място, гледа от прозореца бавните минувачи, които разправят за парите си и с някакво глупаво любопитство дигат очи да го погледнат и продължават пътя си, което още повече дразни лошото душевно разположение на клетия нетръгнал още пътник. Всичко наоколо, всичко, което той вижда: и дюкянчето срещу неговите прозорци, и главата на бабата, която живее в отсрещната къща и която се приближава до прозореца с късички завески — всичко му е противно, ала той не се махва от прозореца. Стои той, като ту се забравя, ту обръща пак някакво тъпо внимание на всичко, което и се движи, и не се движи пред него, и смачква с яд някаква муха, която в това време бръмчи и се удря о стъклото под неговите пръсти. Ала всяко нещо има край и желаната минута настъпи: всичко беше готово, предната част на бричката беше нагласена, колелото беше стегнато с нова шина, конете докарани от водопой и разбойниците-ковачи си отидоха, след като преброиха получените пари и пожелаха добър път. Най-сетне и бричката бе впрегната и два горещи кравая, току-що купени, бяха турени вътре, и Селифан, вече качен на файтонджийската капра, пъхна нещо в джоба за себе си, и сам героят най-сетне, при махане шапка от страна на прислужника, изправен със същия си демикотонен сюртук, в присъствието на трактирните и чужди лакеи и файтонджии, събрали се да позяпат как си отива един чужд господар, както и при различни други обстоятелства, които придружават тръгването на път, се качи в екипажа — и бричката, в която пътуват ергени, която тъй дълго се застоя в града и може би толкова омръзна на читателя, най-сетне излезе от портата на хотела. „Слава тебе, господи“ — помисли си Чичиков и се прекръсти. Селифан плесна с камшика, при него седна Петрушка, след като бе повисял малко на стъпалото, и нашият герой, като се намести по-добре на грузинското килимче, подложи зад гърба си кожената възглавка, натисна двата горещи кравая и екипажът пак почна да подскача и да се клатушка благодарение на калдъръма, който, както се знае, имаше сила да подхвърля. С някакво неопределено чувство гледаше той къщите, стените, оградите и улиците, които също от своя страна, сякаш подскачайки, бавно отминаваха назад и които бог знае дали съдбата му бе отредила да види още веднъж през живота си. При завоя към една улица бричката трябваше да спре, защото през пялата улица минаваше безкрайна погребална процесия Чичиков се подаде, заповяда на Петрушка да попита кого погребват и узна, че погребват прокурора. Изпълнен от неприятни усещания, той веднага се скри в ъгъла, покри се с кожата и дръпна завесите. В това време, когато екипажът бе спрян по тая причина, Селифан и Петрушка, набожно свалили шапки, разглеждаха кой, как, в що и на що се возеше, като брояха всичко колко души бяха и пеши, и с кола, а господарят, след като им заповяда да не се обаждат и да не поздравяват никого от познатите лакеи, също се залови да разглежда плахо през стъкълцата, които бяха на кожените завески. Подир ковчега вървяха гологлави всички чиновници. Той почна май да се бои да не познаят екипажа му, но те бяха заети с друго. Те дори не се занимаваха с разни житейски разговори, каквито обикновено водят помежду си изпращачите на покойник. Всичките им мисли в това време бяха съсредоточени в самите тях: те мислеха какъв ли ще бъде новият генерал-губернатор, как ще започне работата и как ще ги приеме. Подир чиновниците, които вървяха пешком, идеха карети, от които поглеждаха дами с траурни шапчици. По движението на устните и ръцете им личеше, че са заети с жив разговор: може би те говореха също за дохождането на новия генерал-губернатор и правеха предположение за баловете, които той ще даде, и се грижеха за вечните си фестончета и нашивчици. Най-сетне подир каретите вървяха няколко празни файтона, проточени един след друг, най-сетне вече не остана нищо друго и нашият герой можеше да тръгне. Като вдигна кожените завески, той въздъхна и каза от сърце: „Ето на, и прокурорът! Живя, живя, а сетне умря! И сега вестниците ще пишат, че се е поминал, за голяма скръб на подчинените и на цялото човечество, един почтен гражданин, рядък баща, примерен съпруг и много неща още ще напишат; ще прибавят може би, че е бил съпроводен от плача на вдовици и сираци; а пък ако човек хубавичко разгледа и провери, ще види, че всичко на всичко си имал само гъсти вежди и нищо друго.“ Тук той заповяда на Селифан да кара по-скоро и през това време си помисли: „Хубаво е, дето срещнахме погребение; казват, че когато човек срещне мъртвец, означава щастие.“