Николай Гогол - Мъртви души

— Каква рискована работа? — попита безпокойно Чичиков.

— Ами да отвлечеш губернаторовата дъщеря! Аз, право да ти кажа, очаквах това, бога ми, очаквах! Още първия път, щом ви видях заедно на бала, е, думам си, Чичиков сигурно не току-тъй… Впрочем ти напусто си направил такъв избор: аз не намирам в нея нищо хубаво. Но има друга една, роднина на Бикусов, сестрина му дъщеря, туй се вика момиче — може да се каже, фина работа!

— Но чакай, какво дрънкащ ти? Как ще отвлека губернаторовата дъщеря? Какво говориш! — рече Чичиков с опулени очи.

Стига де, братко, ей, че си бил скришен човек! Аз, право да ти кажа, дойдох при тебе именно за туй: готов съм да ти помагам. Нека тъй да бъде: ще ти държа венците, каляската и конете ще бъдат мои, само с едно условие: ще ми дадеш три хиляди рубли назаем. Страшно ми трябват!

Докато Ноздрев продължаваше да бъбри, Чичиков няколко пъти потрива очите си, като искаше да се увери, че всичко това не е сън. Правил фалшиви асигнации, щял да отвлича губернаторовата дъщеря, смъртта на прокурора, причината за която бил уж той, пристигането на генерал-губернатора — всичко туй го изплаши здравата. „Е, щом е дошла работата дотам — помисли си той, — тогава няма какво да се бавя повече, трябва да се измитам оттук по-скоро.“

Той се погрижи да изпрати по-бързо Ноздрев, веднага повика Селифан и му заповяда да бъде готов за заранта и още в шест часа без друго да излязат от града, всичко да се прегледа, бричката да се намаже и пр. и пр. и Селифан каза: „Слушам, Павел Иванович“ — спря се обаче няколко време при вратата, без да мръдне от мястото си. Господарят веднага заповяда на Петрушка да измъкне изпод кревата куфара, вече доста покрит с прах, и се залови заедно с него да прибира, без много да подрежда, чорапи, ризи, долни дрехи, прани и непрани, калъпи за обуща, календар… Всичко туй бе натуряно, както се случи: той искаше непременно да бъде готов от вечерта, та да не би сутринта да се забави. Селифан, след като постоя около две минути при вратата, най-сетне излезе твърде бавно от стаята. Бавно, както бавно човек може само да си представи, заслиза той по стълбите, отпечатвайки с мокрите си обуща следи надолу по ожулените стъпала, и дълго се почесва с ръка в тила. Какво значеше това почесване и какво значи изобщо то? Дали досада, дето не се удаде замислената за утре среща с някой другар с неогладен кожух, опасан с пояс, в някоя царева кръчма, или вече се бе намерила в новото място някоя сърдечна изгора и ще трябва да се напусне стоенето вечер при вратата и политичното държане на белите ръчички в оня час, когато над града пада здрач, а някой гидия с червена риза дрънка на балалайка пред слугите и водят тихи разговори привършилите работата си хора от простия народ? Или просто му бе жално да остави стопленото вече място в готварницата на слугите, под кожуха, близо до печката, и чорбата от зеле с градска мека баница, за да се влачи пак по дъждове и калове и всякакви пътни несгоди? Бог знае, не можеш отгада. Много и различни неща означава почесването на руския народ по тила…

Ала нищо не се случи тъй, както предполагаше Чичиков. Първо, той се събуди по-късно, отколкото смяташе — това беше първата неприятност. Като стана, веднага прати да му кажат впрегната ли е бричката и готово ли е всичко: но обадиха му, че бричката не е впрегната и нищо не е готово — това беше втората неприятност. Той се разсърди, закани се дори да понатупа нашия приятел Селифан и само очакваше с нетърпение каква причина ще намери той да се оправдава. Скоро Селифан се показа на вратата и господарят има удоволствието да чуе същите ония думи, които обикновено се чуват от прислугата в такива случаи, когато човек трябва да заминава бързо.

— Ами ще трябва, Павел Иванович, да се подковат конете.

— Ах ти, свиньо! Дръвник! Защо не ми каза по-рано за това? Време ли нямаше, а?

— То време имаше… А че и едното колело — и то, Павел Иванович, шината му ще трябва пак да се пристегне, защото сега пътят е все трапища и камънак… И ако позволите да ви обадя: предната част на бричката съвсем се е разклатила, така че може и две станции да не изкара.

— Подлец си ти! — викна Чичиков, като плесна ръце и се доближи тъй много до него, че от страх да не получи от господаря някой подарък, Селифан се стъписа малко назад и се поотстрани.

— Ти си решил да ме убиеш, а? Искаш да ме заколиш? На широкия друм искаш да ме заколиш, разбойнико, свиня проклета, страшилище морско! А? А? Три недели седяхме на едно място, а? Да беше барем ми загатнал, безпътнико, а сега, оставил си всичко за последния час! Когато вече, то се вика, трябва да се качваме и да заминаваме, а? А пък ти тъкмо сега ми направи тая пакост, а? Зер ти знаеше това по-рано? Зер ти знаеше това, а? Отговаряй! Знаеше ли, а?