Николай Гогол - Мъртви души

Още на другия ден Павлуша тръгна на училище. Особени способности към някоя наука не се забелязваха у него; той се отличаваше повече с прилежание и спретнатост; но затуй пък у него се показа голям ум откъм друга страна — откъм практическата. Той изведнъж схвана и разбра работата и в отношенията с другарите си се постави именно така, че те го гощаваха, а той не само никога не ги гощаваше, но дори понякога, като скриваше получените черпни, сетне ги продаваше пак на тях. Още като дете той вече умееше да си отказва всичко. От половината рубла, която баща му бе му дал, той не похарчи нито една копейка, напротив, още първата година я увеличи, като показа необикновени способности: направи от восък едно птиче-червенушка, боядиса го и го продаде доста износно. После в продължение на няколко време той се впусна в други спекулации, ето какви именно: накупуваше от пазара разни неща за ядене, сядаше в клас при по-богатичките и щом забележеше, че някому от другарите почваше да прилошава — признак на настъпващ глад, — той му показваше под чина, уж без да иска, крайчеца на някоя паста или бяло хлебче и като го раздразнеше, вземаше пари съобразно апетита му. Два месеца без почивка той се занимава в квартирата си с една мишка, турена в малка дървена клетка, и стигна най-сетне дотам, че мишката се изправяше на задните си крака, лягаше и ставаше по заповед и после я продаде доста износно. Като събра пари към пет рубли, той заши кесийката и почна да събира в друга. С началството се държеше още по-умно. Никой не умееше да седи на чина тъй мирно. Трябва да се отбележи, че учителят беше голям любител на тишината и доброто поведение и не можеше да търпи умните и хитри деца; нему се струваше, че те без друго му се смеят. Достатъчно беше онова дете, което е било забелязано, че е остроумно, достатъчно беше то да мръдне или някак не навреме да свие вежди и се излагаше на неговия гняв. Той го пъдеше и наказваше немилостиво. „Аз, байно, ще изгоня от тебе тази гордост и непокорство! — казваше той. — Аз те знам много добре, както ти сам не се знаеш. Ти ще ми постоиш на колене! Ти ще ми погладуваш!“ И клетото дете, без да знае защо, израняваше коленете си и гладуваше по цял ден. „Способности и дарби — всичко туй е глупост! — казваше той. — Аз гледам само поведението! Аз поставям високи бележки по всички науки на онзи, който не знае бъкел, но се носи похвално; а у когото виждам лош дух и присмехулство, аз нему — нула, па ако ще и Солон 58 58 Солон — древногръцки мъдрец. в пояса си да затъкне!“ Тъй думаше учителят, който страшно мразеше Крилов, задето бе казал: „Според мене по-добре пий, ала работата си знай“, и всякога разправяше с изписана по лицето и очите наслада как в онова училище, дето преподавал по-преди, имало такава тишина, че се чувало как хвърчи муха, че ни един ученик през цялата година ни веднъж не се изкашлял или осекнал в клас и че докато ударвал звънецът, не можело да се познае има ли вътре хора, или не. Чичиков изведнъж схвана духа на началника и — в какво се състои поведението. Той не мръдваше нито с око, нито с вежда, докато траеше часът, колкото и да го щипеха отзад; щом удареше звънецът, той скокваше и подаваше на учителя триушката 59 59 Триушка — мъжка едновремешна шапка с три уши — две встрани и едно назад. — Б. пр. (учителят ходеше с триушка); като подадеше триушката, той излизаше пръв от стаята и се стараеше да го срещне три-четири пъти и все му снемаше шапка. Работата има пълен успех. През всичкото време, което прекара в училището, той имаше отлични бележки и когато свърши, бе удостоен с похвала за всички науки, атестат и една книга със златни букви: За примерно прилежание и благонадеждно поведение . Като излезе от училището, той беше вече момък, с доста привлекателна външност, с брадица, която искаше вече бръснач. В това време умря баща му. В наследство му останаха четири безвъзвратно износени фланели, два стари сюртука, подплатени с агнешка кожа, и незначителна сума пари. Бащата, както изглежда, е бил опитен само в съветите за трупане на пари, но сам не можел да скъта много. Чичиков веднага продаде старата къща с нищожна земица за хиляда рубли, а крепостните хора пренесе в града, като се гласеше да остане там на служба. В същото това време изгониха от училището за глупост или по друга вина горкия учител, любителя на тишината и похвалното поведение. От скръб учителят почна да пие; най-после нямаше вече и средства да пие; болен, без залък хляб и без помощ, той изчезна някъде в някоя студена и забравена дупка. Бившите му ученици, умните и палавите, които той постоянно подозираше, че са изпълнени с непокорство и предизвикателно поведение, като се научиха за жалкото му положение, веднага му събраха пари, като продадоха някои дори свои потребни неща; едничък само Павлуша Чичиков се извини, че нямал и даде един сребърен петак, който другарите му още там хвърлиха и казаха: „Ех ти, стипца!“ Горкият учител закри лице, като чу за тая постъпка на бившите си ученици; сълзи рукнаха от угасналите му очи като от очите на безпомощно дете. „На смъртното си легло даде господ да се разплача“ — каза той със слаб глас и тежко въздъхна, като чу за Чичиков, и тозчас прибави: — „Ох, Павлуша! Ето как се променя човек! А какъв благонравен беше, никаква буйност — коприна! Измами ме, страшно ме измами…“