Решат Гюнтекин: Листопад

Музаффер бей се бе разтревожил достатъчно от сериозността на работата:

— Учителю, моля ви се, разрешете и аз да кажа!

Искаше да го прекъсне, но Али Ръза бей, клатейки упорито глава, продължи:

— Няма нужда, зная какво ще кажете. Тези неща може за някои да са приемливи, но моята изкуфяла глава не ги проумява.

След като директорът разбра, че няма да може да пребори упорството на възрастния служител, каза:

— Учителю, позволете ми поне да ви помогна в едно друго отношение!

Али Ръза бей се усмихна с почти детска непринуденост и каза:

— Вече съм задължен да не приема нищо от вас. Не се засягайте, но какво да се прави? Не съм умрял, все ще се намери някакъв изход, разбира се.

— Ще се видим пак, нали?

— Разбира се, синко, никакво съмнение в това.

Али Ръза бей говореше така, но много добре знаеше, че дори и на оня свят нямаше да пожелае да го види.

Тъй като същата вечер бе останал за последния кораб, Али Ръза бей не бе могъл да намери автобус за прехвърляне. Това не му се случваше за пръв път.

Във вечерите, когато се задържаше във фирмата, прежалваше четирийсет-петдесет гроша и се качваше на файтон. Какво да се прави, това бе професионално задължение.

И онази вечер, като излезе от пристанището, унесено закрачи към стоянката на файтоните. Но внезапно се сети, че е безработен и без заплата.

Вече не можеше да си позволи този лукс. Върна се обратно. Няколко улични продавачи се надпреварваха с цяло гърло, за да продадат последните зеленчуци и плодове от сергиите си и да си отидат.

Али Ръза бей се позабави малко при тях. Бе останало най-лошото и изгнилото от стоката, но и цените, за разлика от сутринта, бяха паднали наполовина. Отсега нататък трябваше да се правят покупки по това време. Ах, защо по-рано не се бе досетил да прави тези тънки сметки?

Закрачи бавно по постепенно смълчаващите се улици на Юскюдар. Започна да изкачва нагорнището на гробищата Караджа-ахмед. Откак се помнеше, Али Ръза бей не обичаше да върви пеш. Особено като зърнеше такива нагорнища, нещо го задушаваше в гърдите.

Въпреки това, в тази нощ, когато би следвало да бъде съвсем разнебитен, той чувстваше странна сила в тялото си. По едно време му мина през ум да седне върху някакъв камък край пътя. Но не се осмели. Този страх не бе от безлюдността на пътя, нито от близостта на гробовете.

Въпреки че винаги си е бил доста боязлив, тази нощ бе равнодушен, безразличен към всякакви опасности. Струваше му се, че ако приседне и се остави на мислите си, ненадейно от дълбочината на нощта и сред кипарисите ще дойде отчаянието и ще го налегне, нямаше да може да се освободи от лапите му.

Къщата на Али Ръза бей тази нощ изглеждаше по-светла от всякога. Първо си помисли, че това е илюзия, която се дължи на дългото вървене в мрака.

Но като наближи още малко, се убеди, че е действителност. В къщата му тази вечер имаше нещо извънредно. Градинската порта бе отворена. Вътре сред дърветата горяха фенери. Докато бе все още далеч, чу тънкия глас на Айше: „Иде!“ Дъщерите, и по-важното — жена му, която не излизаше дори на двора, ако не е наложително, тичаха към улицата, за да го посрещнат. Какво ли се криеше зад това? Не трябваше ли тази нощ къщата да го посрещне по-мрачна и по-гробовна повече от всякога?

Въпреки удивлението си, нито Али Ръза бей ги питаше нещо, нито пък те продумваха.

Айше развълнувано бе хванала ръката на баща си и забързано го поведе навътре.

Най-сетне, на украсената софра, устроена под чардака в градината, бе съобщена радостната вест: Големият му син Шевкет бе спечелил конкурс и със сто лири месечна заплата бе назначен като служител в една банка.

Али Ръза бей днес за втори път вдигна очи към небето: Слава на тебе, Боже! Сто лири! Кажи-речи близка до неговата изгубена заплата. Виждаше, че там, където той бе паднал като воин в битка, синът му става и, снемайки тежестта от плещите и оръжието от ръцете му, повежда сражението.

Още от най-ранна възраст Али Ръза бей бе възпитал сина си с думите, че „след мен ти си главата на това семейство, след смъртта ми ще заемеш моето място“.

Възрастният баща бе прегърнал светлокестенявата глава на сина си, притискаше я в гърдите си и по никакъв начин не можеше да задържи сълзите в очите си.

До този миг децата не бяха видели баща си да плаче. Всички помислиха, че тези сълзи са израз на радост и гордост.

Шевкет бе големият син на Али Ръза бей. Преди два месеца беше навършил двайсет години. Образованието му бе сравнително добро. Особено леко му се удаваха езиците. Затова бе задължен повече на усилията на баща си, отколкото на училището, което, като всички деца на постоянно местещи се чиновници, сменяше на две-три години.