Решат Гюнтекин - Листопад

Али Ръза бей говореше с такава интонация и жестове, че жена му и синът му не можеха да разберат дали се шегува или говори сериозно, и само се споглеждаха недоумяващо.

Възрастният човек разказа случая точно както си бе. Тъй като не бе свикнал да говори със сина си по такива неудобни теми, когато идваше до непочтените страни на историята, отклоняваше погледа си, забавяше изказа. Лицето на Хайрие ханъм изразяваше единствено почуда. Но Шевкет, като слушаше баща си, постепенно се развълнуваше, черните му очи заблестяваха със странен пламък. Когато бащата приключи: „При това положение можех ли да не си подам оставка?“, синът, без да се колебае, отговори:

— Добре си постъпил, тате!

Гласът му бе тъй развълнуван, че Али Ръза бей едва се сдържа да не прегърне сина си и да не заплаче.

Притеснен, навел глава, той зададе същинския си въпрос:

— Има и друго за обсъждане, синко… Тази фирма за мен бе последната възможност за препитание. Познаваш ме добре. Не бих искал да седя със скръстени ръце, но едва ли ще мога вече да си намеря работа. Сестрите ти са още непълнолетни. Пенсията ми е твърде малка. Цялата тежест на семейството ще се стовари на твой гръб. Това няма ли да ти дойде много?

Шевкет искрено се възмути от съмнението на баща си. С поривистата смелост на младостта си се удряше по гърдите:

— Как можеш да говориш така, тате? Нямаш ли ми доверие? Ако се наложи, може и допълнително да работя. Както и да е, ще мога да издържам сестрите си!

Шевкет сега бе разбрал защо снощи е седнал на мястото на баща си. Не само че не се бе разстроил от случилото се, а открито се гордееше, че на тази възраст е отменил баща си. Баща и син развълнувано се целунаха.

Подир малко Али Ръза бей остана насаме с жена си и, усмихвайки се доволно, каза:

— Какво щастие за един баща!

Хайрие ханъм, която бавно прибираше софрата, без да го погледне, отговори:

— Сигурно е тъй.

Кой знае защо, лицето на жената беше напрегнато, сякаш не изговаряше, а ронеше думите. Али Ръза бей се усъмни и я попита:

— Защо отговаряш така, с половин уста?

Хайрие ханъм отвърна раздразнено:

— Какво значи с половин уста? Казах „Сигурно е тъй…“

— Да, но го казваш някак другояче.

Жената прекъсна работата си и се обърна към него:

— Не се засягай, но колкото остаряваш, толкова по-особен ставаш.

— Кажи го по-просто — изкуфявам!

Той очакваше тя да му противоречи, но жената не отговори. Застана до него. Работата ставаше сериозна и страх, чиято причина не можеше да открие, започваше да стяга сърцето на Али Ръза бей.

Понякога от състрадание или мекушавост Али Ръза бей заемаше пари някому, които не се връщаха, или купуваше нещо непотребно, изпитваше странно съжаление и душата му не се отпускаше, докато жена му не го успокои с думите: „Нищо… Не се тревожи, какво да правим, станалото станало…“

Хайрие ханъм бе практична, когато ставаше въпрос за интересите на семейството, винаги оправна и знаеща кое е на сметка. Но тя не даваше очакваната утеха на мъжа си, преди той да не се е измъчил и разкаял за стореното. Дори само за това се случваше да избухват кавги. Тъй като жена му бе единственият човек, с когото Али Ръза бей се осмеляваше да се впусне в открита словесна битка, накрая той възкликваше като дете:

— Ето, това си ти… Няма спокойствие за човек. Да бях пукнал, че и ти да се отървеш.

Като го оставяше да се поизмъчи и покрещи, докато му излезе през носа сторената грешка, Хайрие ханъм сменяше тактиката си.

Старият човек днес долови друго у жена си. Дори самият той вътрешно не вярваше, че това, което прави, е правилно.

Само няколко мили думи на жена му бяха достатъчни да се поуспокои. Обаче проклетницата не разбираше, че той преживява един от най-тягостните и горчиви дни в живота си, и с навъсени вежди, продължаваше да се мръщи. След като помълча малко, Али Ръза бей каза:

— Жено, чуй, днес се отнасяш с мен тъй, че до последния си ден няма да го забравя. Горко ти!

Хайрие ханъм се обърна за втори път и вместо най-острия упрек, сигурна, че ще има по-силно въздействие, тъжно и откровено рече:

— Защо говориш така, Али Ръза бей? Като те слуша някой, ще помисли, че си получил ново звание и се радваш. Със сто и петнайсетте лири, които получаваше от фирмата, и без друго едва свързвахме двата края. Каза, че и това си изпуснал, което значи оскъдица за нас. Трябваше да се радвам и да се хвърля на врата ти ли? Защо не проявиш малко разбиране и ти?

Али Ръза бей не можа да намери думи и като преглътна няколко пъти, каза: