Решат Гюнтекин - Листопад

В някои часове на умора и песимизъм тази мисъл го безпокоеше малко повече. Но той не се спираше дълго на нея и се успокояваше:

— Здравето ми е добро. Ако не умра злополучно, имам пред себе си цели двайсет години, през които преспокойно мога да работя и живея.

Тези двайсет години бяха твърде широко скроена сметка. Ако се стегне, можеше и половината от това време да му стигне да обезпечи децата. Вярно, последната му дъщеря Айше бе дошла твърде късно. Но нямаше нищо страшно и в това. Когато се наложи, можеше да прехвърли грижите по нея на големите и да не я мисли. Стига те да израснат така, както той искаше.

Но един непредвиден случай бе объркал сметките на Али Ръза бей и го беше накарал петдесет и пет годишен да се оттегли от службата си.

По това време служеше в управата на един от окръзите на област Трабзон. Точно тогава бе отвлечена една жена. Съпругът й и оня, който бе тръгнал да я похити, се бяха наръгали с ножове.

Съпругът бе прост земеделец, а похитителят — син на почитания от всички градски първенец. Затова се наложи всички да затворят очи за истинския виновник, който се разхождаше спокойно по улиците, а съпругът с осквернената чест, с раната в гърдите, бе пратен в затвора. Али Ръза бей, който отдавна бе превърнал в свое верую да не бъде никога пристрастен, в този случай бе избухнал и направил всичко възможно, за да го уволнят. Какво да прави? Това бе въпрос на чест, справедливост и съвест. Ако беше останал със скръстени ръце и не изпълнеше моралния си дълг, Бог неминуемо щеше да го накаже чрез децата му.

Известно време Али Ръза бей обикаля без работа из Истанбул. Нямаше заделени пари. А и какво ли можеше да спести един чиновник, дори висш, баща на пет деца? Добре, че я имаше наследената от баща му стара къща в Багларбашъ. Той продаде няколко накита на жена си, стегна къщата и настани семейството си в нея. Този случай го бе разтърсил. Ако ставаше въпрос за него, би се оставил да умре от глад и пак не би тръгнал да иска държавна служба. Но какво да се прави, имаше деца. Заради тях бе длъжен да проси назначение и да поработи още някоя и друга година.

Али Ръза бей бе започнал отново да обикаля по кабинетите на чиновниците. Веднъж един висок младеж, излязъл от кабинета на министъра на вътрешните работи, се насочи към него и грабна ръката му, за да я целуне:

— Не ме ли познахте, учителю? Аз съм, Музаффер, някогашен ваш ученик.

Когато се взря внимателно в лицето му, Али Ръза бей го позна. За известен период, в един от областните градове, където бе работил, Али Ръза бей бе замествал учителя по история в едно средно училище за пет-шест месеца. Същият Музаффер тогава бе ученик там. Тъй като бе будно и прилежно момче, бе впечатлил Али Ръза бей и той сега успя да се сети за него. По спокойното му излизане от кабинета на вътрешния министър, свободния му смях и разговори по коридорите се разбираше, че този младеж вероятно се бе издигнал доста. След малко Али Ръза бей установи, че не е сгрешил в предположението си.

Музаффер бе член на управителния съвет на две големи фирми и генерален директор на „Златолист“ АД. Когато разбра за състоянието на бившия си учител, му предложи работа. На тази възраст не би било добре да тръгне по гурбет. Във фирмата, която сътрудничеше с Египет и Англия, имали нужда от служител, владеещ арабски и английски. Знаеше каква ерудирана личност е учителят му. Ако той пожелаеше, щеше да получи от фирмата заплата, каквато би била държавната, че дори по-висока. Али Ръза бей прие предложението с голяма радост. Дори да беше по-малко от държавната, пак щеше да бъде предоволен.

Вече не му се щеше да напуска Истанбул. Децата му бяха пораснали. Не можеше, както в миналото, да ги накара да го последват от град на град.

Бившият окръжен наместник за пет години се превърна в най-добрия служител на „Златолист“ АД. Работеше без прекъсване от сутрин до вечер, като вършеше работа за трима. Имаше две главни причини за това: Първо, да не посрами Музаффер за сторената добрина, и второ, той се занимаваше с преводачество, следователно, не биваше да допусне никакви вреди и да рискува ничий живот заради думите.

Един възрастен прислужник дойде до Али Ръза бей и му каза:

— Някаква жена иска да те види. Каза, че е майка на Леман.

Леман бе машинописка във фирмата, дъщеря на един горски, с когото Али Ръза бей се познаваше от една от областите преди десет-дванайсет години. Тогава тя бе дете на седем-осем години. От време на време идваше да си играе с дъщерите му.