Решат Гюнтекин - Листопад

— Всъщност нещо лошо ли върша? Да не би да посягам на нечие имущество, живот или чест? В никакъв случай… Започнах работа при един комисионер в Хавиар хан. Освобождавам от негово име стоки от митницата. Засега не е кой знае каква заплатата, сравнително незначителни приходи… Но, слава Богу, преживявам добре.

Един от нас, от по-възрастните се изкашля и въздъхна дълбоко, после си рече: „Прав си, но жалко, това вече не е за нас“, двама младежи, на около двайсет, с простодушни лица, го гледаха с възхищение и завист, сякаш срещу им стоеше победителят в спортна надпревара. Само не можеше да се разбере какво мисли един около четирийсетгодишен служител, с обгорена във войната буза. Подпрял брадичката си с юмрук, оставил наполовина храната си, той бе затворил очи и се бе унесъл.

Младият човек слезе от масата, запали цигара с въгленче от печката, закрачи из стаята, и продължи да разказва за Хавиар хан и далаверите в митницата. Голяма част от тях бяха силно преувеличени факти, които той умишлено хиперболизираше. Но тези отрудени хора ги приемаха като истина и се вайкаха, че докато те гниеха в тази влажна стая за няколко лири, други ринеха пари с лопати. По едно време погледът на говорещия се срещна с този на възрастния мъж, който бе зад високо бюро в един от полутъмните ъгли. Изведнъж млъкна, сякаш се бе засрамил и разколебал.

Този човек бе около шейсетгодишен, бивш областен наместник, на име Али Ръза бей. На бюрото си в ъгъла той изглеждаше като насред пустиня. Работеше винаги сам, не го закачаха за нищо и той не разговаряше с никого.

Тъй като бе добронамерен и възпитан човек, всички се отнасяха към него с уважение.

И Али Ръза бей бе от служителите, които не излизаха да обядват. Докато ядеше сухите си кюфтета и зелени маслини, неволно бе надал ухо на беседата, и сякаш чутото бе убило апетита му. Той бе оставил вилицата и вдигнал глава.

Гостът изглеждаше смутен, сякаш го бяха заловили при провинение. Но не искаше да покаже, че се чувства неудобно и се усмихна:

— Господине, вероятно това, което говоря, не ви харесва, но какво да се прави, това е истината.

Али Ръза бей му отговори като стеснителен ученик:

— Известно ви е, че не се меся в начина на мислене на никого, вие сте свободен да вършите всичко според вашите стремежи и интересите си. Но ако ми разрешите, ще ви упрекна от друга гледна точка. Справедливо ли е да се събуждат у хора, които се трудят от зори до мрак, и вероятно са доволни от положението и живота си, амбиции и желания, които те не биха могли да задоволят? Не се съмнявам, че имате съвест. Помислете и ще се съгласите с мен.

Видно бе, че възрастният служител не желаеше да говори повече, но гостът не го остави на мира. Възпитано, учтиво му отговори:

— Ако чуваха тези горчиви истини само от мен, може би щяхте да бъдете прав, господине, но за съжаление, хората на новото време научават това не един от друг, а от самия живот, от онова, което вестниците наричат „жизнен стандарт“ и „икономически условия“. Особено пък след Голямата война 1 1 Първата световна война. — Б. ред. в цял свят настъпи страхотно оживление. Сега вече хората не са като по ваше време. Пробуждането увеличи мечтите, амбициите. Вече никой не се задоволява с положението си. И как тогава да не се разрушат старите морални устои?

Али Ръза бей пребледня, и стараейки се да прикрие лекото потреперване на устните и брадата си, се усмихна:

— Аз съм стар човек. Няма как да се разберем. Живях с вярата, че хората могат да бъдат щастливи и с друго, освен с парите. Разбирането ми няма да се промени до сетния ми ден.

Младият мъж отговори на Али Ръза бей с леко съжаление:

— Не отричам това, което казвате. Човек може да намери утеха, например служейки на Бога или в музиката, като отглежда цветя или възпитава деца. Но и за тези неща са нужни пари, поне колкото да се преживява. Обичате цветята, но парите не ви достигат, нали? Колкото и да се стараете, бъдете сигурен, че земята няма да ви даде цветя в желаната украска и аромат. Баща сте, имате деца, но нямате пари, нали? Когато възрастта ви напредне, те няма как да ви предоставят друго щастие, освен да съзерцавате тъжна картина. Децата ви ще падат и гинат подобно на листата по време на листопада.

Разговорът приключи тук. Али Ръза бей отново наведе глава, за да продължи обяда си. Но залъците вече засядаха на гърлото му.

Последните думи му се отразиха особено зле. Той бе баща на пет деца. Нито едно от тях все още не бе напълно готово за живота. Думите на младия човек, че горчивите истини хората научават от икономическите условия, не бяха съвсем неоснователни.