Решат Гюнтекин - Листопад

Имаше един бивш финансов, началник, който в младостта бе известен с придирчивостта си. Не обуваше два пъти поред едни и същи чорапи, ако са неизпрани. Сега по яките на този човек се разхождаха бълхи. Жена му преди две години се бе парализирала. Вкъщи нямаше никой друг. Всичко се бе стоварило на негов гръб. Отгоре на това денонощно се грижеше за болната си жена.

Трети, който всяка вечер ядял бой от снаха си, от зет си, пристигаше в кафенето с бохча в ръка и казваше: „Да бъда проклет, ако повече стъпя в тази къща!“

Но непосредствено преди клиентите да се разотидат и сънят го налегнеше, от нощния хлад краката му започваха да го болят, променяше решението си, и отново с бохчата в ръка, с уверени стъпки хващаше пътя за дома. Вместо да го съжаляват, му се смееха: „Сърба това, което си е надробил!“ Това бе вярно в известна степен. Кой знае колко деца бе напердашил този човек, който дълги години бе учителствал във военните прогимназии!

Сред клиентите на кафенето имаше и един Сермет бей, бивш областен управител. Но този не бе като другите пенсионери. Напротив, от облеклото, от думите му се разбираше, че е в благоприятно положение.

Сермет бей бе мъж, който в служебния си живот се бе прославил със справедливостта и честта си. Въпреки седемдесетте си години се държеше — червендалест, с побелели коси, късо подстриган, с чисто облекло и говореше на висок глас.

И Али Ръза бей, както всички, бе придал важност на човека, бе изслушал думите му с уважение. Но после чу лоши неща за него и взе да се отвращава от този изискано облечен мъж повече, отколкото от голтаците или пребиваните. Според това, което се говореше, дъщерите на този човек не били цветя за мирисане. Когато той тук, както и в миналото, на висок глас говореше за нравственост, добродетели, в дома му ставаха безобразия, от които човек настръхваше. Без друго, причината за това да се облича толкова чисто, бе точно тази.

Някои твърдяха, че Сермет бей няма и представа какво се случва. За други пък този човек не бе толкова глупав, че да не усети безобразието, което се разнасяше от уста на уста сред мало и голямо, не бе дотолкова изкуфял, че да не може да не открие източника на парите, които вкъщи се изсипваха щедро. Знаеше всичко, и то как.

Али Ръза бей, който странеше от тези клюки, един ден притеснено каза:

— Това второто ми се вижда малко вероятно… Как човек ще знае за такива неща, а ще стои със скръстени ръце?

Присмяха му се. Имаше ли нещо, което Бог да даде, а човекът да откаже?

Възможно било първоначално да се е затруднил да приеме това, но както често става, след това лека-полека посвикнал.

Накратко, историите в това кафене караха Али Ръза бей, макар и за кратко, да забрави грижите си.

В каква полезна школа се бе превърнала бедността за Али Ръза бей! Започна да вижда всичко в истинския му цвят, със същинското му лице. Вече никой не се стремеше да се покаже пред този беден старец по притворен начин. Дори децата му…

Усещаше някакво странене и хладина у Фикрет. Нещо необяснимо ставаше с това момиче. Вече се отчуждаваше от баща си, открито показваше, че не му вярва както в миналото. А какви надежди таеше Али Ръза бей в тези трудни времена за това сериозно дете!

Що се отнася до Лейля и Неджля, и те бяха горе-долу в същото положение. Наглед нямаха търкания с баща си. Но неизвестно защо, избягваха да се срещнат очи в очи с него, сякаш криеха омраза и докато той отвори уста, решени предварително, че няма да повярват на това, което той казва, упорито отвръщаха глава.

Когато Али Ръза бей бе приел предизвикателството да остане без работа, най-много се доверяваше на властта и влиянието си над децата. Това бе почти предизвикателство, в което можеше да се хвърли само ако всички вкъщи му вярваха и уважаваха решението му.

А те още при първото сътресение се разбягваха, оставяха го сам пред голямата катастрофа.

Старият човек преди всичко подозираше за този разпад Хайрие ханъм и трупаше омраза към нея с думите: „Не стига това, което тя самата върши, а трови и децата, настройва ги срещу мен.“ Но после разбра, че я обвинява несправедливо. Не само, че не ги насъскваше, но причината за нейната агресивност и разлютеност бяха точно децата. Имаше и нещо друго, което подкрепяше тази мисъл. При все че продължаваше да бъде сурова към мъжа си, Хайрие ханъм изпълняваше стриктно домашните си задължения.

Тя си бе пестелива от край време. А сега дори бе станала пределно икономична, до стиснатост. Какво друго можеше да очаква от жена си един мъж в подобно затруднено положение.