Решат Гюнтекин - Листопад

Отколе Али Ръза бей бе отявлен враг на кафенетата и казината. По време на чиновничеството си постоянно мърмореше: „Това са болници за прокажени. Ако имах власт, бих ги сринал всичките.“

Сега разбираше какви важни утешителни местенца са те за клетите пенсионери, които нямат хляб и спокойствие у дома си.

Беше започнал да се спира да почива в кафенетата на открито през дългите разходки, които правеше до Чамлъджа или Юскюдарската чаршия. Впоследствие полека свикна и с пазарските и махленски кафенета. Отначало се усамотяваше в един ъгъл и четеше вестник. Все още усещаше отвращението, което бе изпитвал към постоянната клиентела на такива места.

Бе твърдо решен да не се слее с тях. Той никога нямаше да бъде нещо повече от наблюдател. Какво ли не виждаше и чуваше? Имаше такива мъже в напреднала възраст, които без притеснение разказваха семейни работи, клеветяха жените си, оплакваха се от децата си, казваха какво са яли, дори как понякога не са могли да намерят нещо за ядене и са легнали гладни.

Някои от тях постоянно играеха табла или карти, понякога се спираха и се нахвърляха един върху друг с ругатни, после продължаваха играта, като че ли нищо не се е случило. Дори веднъж видя как пребиха пенсионер, навремето заемал важни постове.

Според Али Ръза бей след такъв позор този човек вече би трябвало да предпочете да умре от срам, вместо да се показва пред хората. А то какво, още на другия ден го видя в същото кафене как играе табла, ни лук ял, ни лук мирисал.

Първо изслуша няколко отчаяни типа, които търсеха някого да споделят мъката си. Впоследствие лека-полека приятелите се увеличиха. При все това гордостта му не го напускаше.

Редовно слушаше другите, без и думичка да обели за своите грижи.

Най-сетне разбра, че тези кафенета са единствените храмове, в които човек се скрива от лишенията, породени от безработицата и семейните нерадости. Ако ги нямаше и тях, на пенсионерите не им оставаше друго, освен да чакат смъртта.

Най-сетне и Али Ръза бей се сдоби със своя група в кафенето. Тя бе от осем-десет души, естествено възрастни пенсионери. Какво да стори, не можеше да застане срещу течението…

Почти всички те бяха старци, които трудно се препитаваха. Животът им бе преминал като на мравки, в непрекъснат труд. Но краят им, незнайно защо, напомняше по-скоро този на щуреца. Пенсиите бяха нищожни в сравнение с ежедневните нужди.

Повечето от тях бяха чистосърдечни, честни люде. Но някои се тюхкаха, че не са крали, когато са имали възможност, а други се укоряваха, че след като ги е очаквал такъв край, какво им пречело да прекарат по-безгрижно времето си? „Бъхтели сме се ден и нощ, а след като ни изстискаха като лимон, ни изхвърлиха“, казваха те.

Али Ръза бей съжаляваше както себе си, така и тях. Но не беше съгласен с думите им. Заради това разногласие възникваха и кратки спорове.

Той всъщност не очакваше полза от тези препирни, но поне времето биваше убито.

Али Ръза бей научи от новите си приятели практични начини за евтино пазаруване.

Откъде и как да се купят въглища, месо, олио и зеленчуци? Само че нямаше възможност да прилага всички научени методи. Защото това предполагаше фамилиарничене с продавачите, смяна в поведението — ту опакост, ту сервилност — в зависимост от ситуацията. Това бяха неща, които в никакъв случай не подхождаха на тежкия характер на Али Ръза бей. Веднъж бе излязъл на чаршията с един свой приятел, който дълго време бе кметувал. Щяха да купуват зеленчуци. По време на пазарлъка се скараха, продавачът бе грабнал от ръцете на бившия кмет тиквите: „Изчезвай, старче. Ти не си излязъл за покупки, ти се забавляваш. Ако нямаш пари, иди паси на полето!“, бе го избутал в гърдите и той се бе строполил сред кошовете зеленчуци. Али Ръза бей беше потънал вдън земя от срам и се зарече да не излиза с никого на чаршията.

Али Ръза бей обърна внимание, че почти всички познати пенсионери се оплакваха от домочадието си. Значи и в това отношение не бе сам. Кавгата изпепеляваше като епидемия домовете на тези бедни пенсионери. Али Ръза бей вече бе почти убеден, че причината за тези раздори е все една и съща — тази проклета сила, наречена „икономически условия“.

Настъпи ли сутрин, горките старци изхвърчаваха от домовете си, като че ли бягаха от пожар, и до среднощ прекарваха в кафенето, караха се, дремеха. А всъщност сега повече от всякога се нуждаеха от топло семейно огнище. Мечтата за спокойни старини ги бе крепяла да изтърпят без оплакване хилядите трудности в службите им. Какво садиха, какво поникна?! А ако ги нямаше и тези кафенета, опазил Бог?! Какво ли не слуша, какво ли не чу Али Ръза бей в тях. Най-странното е, че голяма част от тези старци бяха се натъкнали на това, от което се бяха страхували най-много. Например, един бивш директор, който през целия си живот се бе страхувал до полуда от задлъжняване, сега не можеше да отърве пенсията си заради заеми; заплашваше го затвор поради дългове към бакалина и месаря, които нямаше изгледи да изплати. Когато два пъти един от дюкянджиите, на когото дължеше, се разкрещя пред вратата му, човечецът едва не издъхна. Но сега вече не му пукаше, дори опасността от затвор посрещаше философски, с една предопределеност: „Какво да правим? Да не останат онеправдани. Като не можем да погасим дълга си с пари, щом трябва, ще го погасим със затвор. То и затворът не е голямо наказание, не ме плаши!“