Дмитрий Глуховски - Метро 2033

Обаче се стигна само дотук.

По времето, когато Червената линия вече се беше оформила окончателно и започна да предявява претенции към станциите от другите клонове, чашата на търпението на всички останали преля. Прекалено много хора помнеха какво е това съветска власт. Прекалено много виждаха в агитаторите, изпратени от Интерстанционала из цялото метро, метастазите на тумор, заплашващ да унищожи целия организъм. И колкото и да обещаваха агитаторите и пропагандистите от Интерстанционала електрификация на целия метрополитен, твърдейки, че в съвкупност със съветската власт това ще даде комунизъм (едва ли ленинският лозунг, толкова безсъвестно експлоатиран, някога е бил по-актуален), хората извън линията не се блазнеха от мисълта за обединение. Улавяха интерстанционалните сладкодумци и ги изпращаха обратно в съветската държава.

И тогава червеното ръководство постанови, че е време да се действа по-решително: ако останалата част от метрото не иска да се занимава с веселия революционен огън, тя трябва да бъде запалена. Съседните станции, обезпокоени от засилващата се комунистическа пропаганда и подривна дейност, също стигнаха до подобен извод. Историческият опит ясно показваше, че няма по-добър начин за пренасяне на комунистическия бацил от щика.

И гръмна гръм.

Коалицията от антикомунистическите станции, предвождана от Ханза, разделена на две от Червената линия и жадуваща да затвори кръга, прие предизвикателството. Червените, естествено, не предполагаха, че ще срещнат организирана съпротива и бяха надценили силите си. Леката победа, която очакваха, не се предвиждаше дори в далечно бъдеще.

Войната, оказала се дълга и кръвопролитна, доста понамали и без това не особено многобройното население на метрото. Продължи почти година и половина и се състоеше главно от позиционни боеве, но със задължителните партизански набези и диверсии, със затрупване на тунели, с разстрелване на пленници, с няколко случая на зверства от едната и от другата страна. Имаше всичко: войскови операции, обсади и пробиване на обсади, подвизи, пълководци, герои и предатели. Но главната особеност на тази война стана това, че нито една от страните не успя да придвижи фронтовата линия на някакво значително разстояние. Понякога изглеждаше, че едните успяват да постигнат преимущество, превземайки някоя гранична станция, но противникът се стягаше, мобилизираше допълнителни сили — и везните са накланяха на обратната страна.

А войната изтощаваше ресурсите. Отнемаше най-добрите хора. Омаломощаваше.

И оцелелите се измориха от нея. Революционното ръководство незабележимо смени първоначално поставените задачи с по-скромни. Ако преди започването й основната цел на войната беше разпространението на комунистическата власт и социалистическите идеи из целия метрополитен, то сега червените вече искаха поне да поемат контрола над това, което смятаха за светая светих — станцията „Площад на революцията“. Първо — заради името й, и второ — защото тя беше по-близо от всяка друга станция на метрото до Червения площад и до Кремъл, чиито кули все още бяха увенчани с рубинови звезди, ако можеше да се вярва на малкото смелчаги, до такава степен подплатени идеологически, че да излязат горе и да погледнат. Е, и, разбира се, там, на повърхността, в самия център на Червения площад, се намираше Мавзолеят. Никой не знаеше дали тялото на Ленин е все още там или го няма, пък и това нямаше особено значение. За дългите години съветска власт Мавзолеят бе престанал да бъде просто гробница и бе станал нещо ценно само по себе си, сакрален символ на приемствеността на властта. Именно от него са приемали парадите великите вождове от миналото. Именно към него се стремяха повече от всичко настоящите вождове. И се говореше, че точно от станцията „Площад на революцията“, от служебните й помещения, тръгват тайните тунели до секретната лаборатория в Мавзолея, а оттам — и до самия гроб.

Под контрола на червените си оставаше станцията „Площад Свердлов“, бившата „Ловджийски пазар“, укрепена и превърнала се в плацдарм, от който се извършваха набезите и нападенията над „Площада на революцията“.

Не един кръстоносен поход беше благословен от революционното ръководство, за да се освободят тази станция и гробницата. Но защитниците й също разбираха какво значение има тя за червените и я бранеха до последно. „Площадът на революцията“ се превърна в непристъпна крепост. Най-жестоките, най-кървавите боеве станаха именно на подстъпите към тази станция. Най-много народ загина там. Тези битки си имаха своите александърматросовци 4 4 Александър Матросов — съветски войник през Втората световна война, пожертвал живота си чрез подлагане на картечен обстрел, за да даде възможност на частта си да обезвреди врага. Символ за смелост и воинска доблест. — Бел.прев. , подлагащи гърдите си на картечниците, и герои, окичили се с гранати, за да се взривят заедно с противниковата огнева точка, и използване на забранените огнепръскачки срещу хора… Всичко беше напразно. Превземаха станцията за ден, но не успяваха да се укрепят и загиваха, отстъпвайки я на следващия ден, когато коалицията преминаваше в контраатака.