Дмитрий Глуховски - Метро 2033

Напред, към безкрайния отчаян щурм, ги водеха инстинктът за самосъхранение и вечният революционен принцип — отнемай и разделяй. Защитниците на благополучните станции, организирани в боеспособни части от бивши професионални военни, до последната си капка кръв отблъскваха нападенията на вандалите, преминаваха в контраатаки, предаваха и отнемаха с бой всеки метър от тунелите между станциите. Станциите трупаха военна мощ, за да отговорят на набезите с наказателни експедиции, за да изтикат цивилизованите си съседи от жизненоважно пространство, ако не успеят да постигнат договореност по мирен път, и, най-сетне, за да дадат отпор на гадините, които пълзяха по всички отвори и тунели. На всичките тези странни, уродливи и опасни създания, всяко от които би могло да доведе Дарвин до отчаяние със своето явно несъответствие на законите на еволюционното развитие. Колкото и фрапиращо да се отличаваха от обичайните за човека животни, всичките тези твари, независимо дали преобразили се под невидимите гибелни лъчи от безобидни представители на градската фауна в изчадия на ада, или винаги обитавали дълбините, а сега обезпокоени от човека, те все пак бяха част от живота на земята. Изкривена и извратена част, но все пак част от живота. И се подчиняваха на същия основен импулс, от който се ръководеше целият органичен живот на планетата.

Да оцелеят. Да оцелеят на всяка цена.

Артьом пое бялата емайлирана чаша, в която се плискаше техният собствен чай, запазена марка на станцията. Разбира се, това не беше никакъв чай, а екстракт от сушени гъби с добавки, защото не бе останал почти никакъв истински чай. Него го икономисваха и го пиеха само на големи празници, а и цената му беше десет пъти повече, отколкото на гъбения екстракт. И все пак на станцията обичаха варивото си, гордееха се с него и го наричаха „чай“. Наистина несвикналите чужденци отначало плюеха, но после им харесваше и свикваха. И славата на чая дори напусна пределите на станцията им и пътуващите търговци тръгнаха към тях. Отначало рискувайки собствената си кожа, един по един, но после чаят се разпространи из цялата линия и дори Ханза се заинтересува от него, и цели кервани потеглиха за вълшебния екстракт от ВДНХ 2 2 ВДНХ (Выставка достижений народното хозяйства) — Изложба на достиженията на народното стопанство, огромен изложбен център в Москва. — Бел.прев. . Потекоха пари. А където има пари — там има и оръжия, и дърва, и витамини. Там има живот. И откакто във ВДНХ започнаха да правят този чай, станцията започна да укрепва, в нея се прехвърлиха предприемчиви хора от съседните станции и участъци, започна разцвет. Във ВДНХ се гордееха много и със свинете си и разказваха легенди как точно са попаднали те в метрото — когато още в самото начало някакви смелчаги се добрали до полуразрушения павилион „Свиневъдство“ на самата Изложба и докарали животните на станцията.

— Хей, Артьом! А как е Сухия? — попита Андрей, като духаше усърдно чая си и отпиваше малки предпазливи глътки.

— Чичо Саша? Всичко е наред с него. Наскоро се върна от поход по линията с нашите хора. С експедицията. Сигурно знаете.

Андрей беше с петнайсет години по-голям от Артьом. Общо взето, той беше разузнавач и рядко патрулираше по-близо от четиристотин и петдесетия метър, и то само като командир на кордон. Ето — сложили го на тристотния метър като прикритие, а него все го влечеше навътре и се бе възползвал от първия предлог, първата лъжлива тревога, за да се приближи към тъмнината, към тайната. Той обичаше тунела и го познаваше добре с всичките му разклонения. А на станцията, сред фермерите, работниците, търговците и администраторите, се чувстваше не на място — ненужен може би. Не можеше да си наложи да разрохква земята за гъбите, или, още по-лошо, да тъпче с тези гъби угоените свине, затънал до колене в торта във фермите на станцията. Не можеше и да търгува — откакто се помнеше, не можеше да понася търгашите, а винаги бе бил войник, воин, и вярваше с цялата си душа, че това е единственото достойно за мъжете занимание. Горд беше с това, че той, Андрей, през целия си живот бе правил само това — да защитава и вмирисаните фермери, и суетливите пътуващи търговци, и деловите до невъзможност администратори, и децата, и жените. Жените ги привличаше неговата пренебрежителна, подигравателна сила, неговата стопроцентова увереност в себе си, неговото спокойствие за себе си и за хората, които са с него в момента, защото той винаги можеше да ги защити. Жените му обещаваха любов, обещаваха му уют, но той започваше да се чувства уютно едва след петдесетия метър, когато светлините на станцията се скриеха след завоя. А жените не идваха там с него. Защо?