Дмитрий Глуховски: Метро 2033

Андрей си дръпна от цигарата и каза на своите хора:

— Добре, момчета, щом така и така сме дошли, защо да не поседим тук? Ако ония трикраки дойдат пак, ще помогнем. Ей, Артьом! Имате ли чайник?

Пьотр Андреевич стана сам, наля водя от един бидон в очукан, опушен чайник и го окачи над огъня. След няколко минути чайникът забуча, кипвайки, и от този звук, толкова домашен и уютен, на Артьом му стана по-топло и по-спокойно. Той огледа насядалите около огъня хора: всичките бяха надеждни, яки, закалени от трудния живот тук. На такива можеше да се вярва и да се разчита. Станцията им беше една от най-благоденстващите по цялата линия благодарение на събралите се тук и на такива като тях. Всичките бяха свързани помежду си с топли, почти братски отношения.

Артьом вече бе надхвърлил двайсет, беше се появил на бял свят още там, горе, и не бе толкова слаб и блед като всички, родили се в метрото и не се осмелили никога да се покажат на повърхността, опасявайки се не само от радиацията, но и от изпепеляващите, гибелни за подземния живот слънчеви лъчи. Наистина и самият Артьом в съзнателния си живот бе излизал на повърхността само веднъж, и то за миг — радиационният фон там беше такъв, че прекалено любопитните изгаряха за два-три часа, без да успеят да се разходят на воля и да се нагледат на странния свят, лежащ на повърхността.

Не помнеше баща си изобщо. Майка му бе живяла заедно с него до петгодишната му възраст на „Тимирязевска“. Всичко им било наред и животът течал монотонно и спокойно, докато „Тимирязевска“ не била нападната от плъхове.

Огромните сиви мокри плъхове бликнали без никакво предупреждение от един от тъмните странични тунели. Той бил незабележимо разклонение от главния северен участък 1 1 В оригинала — перегон. Линията между две от станциите на метрото. — Бел.прев. и се спускал на големи дълбочини, за да се загуби в сложна плетеница от стотици коридори, в лабиринти, изпълнени с ужас, леден студ и отвратителна воня. Този тунел водел към царството на плъховете — място, където не би се решил да стъпи и най-отчаяният авантюрист. Дори и заблудилият се и не разбиращ от подземните карти и линии скитник би се спрял пред него, би усетил интуитивно черната, зловеща опасност, идваща от вътрешността му, и би избягал от зеещата пропаст на входа като от портите на чумав град.

Никой не безпокоял плъховете. Никой не се спускал в техните владения. Никой не се осмелявал да пристъпи границите им.

Но те самите дошли.

Много хора загинали в деня, в който живият поток от гигантски плъхове, такива големи, каквито никога не бяха виждани нито в станцията, нито в тунелите, залял и сложените кордони, и станцията, погребвайки под себе си защитниците й и населението, заглушавайки с масата си предсмъртните им вопли. Изяждащи всичко по пътя си — и мъртвите, и живите хора, и своите убити събратя, — движени сляпо и неумолимо от непонятна за човешкия разум сила, плъховете се носели напред, все по-надалеч и по-надалеч.

Само няколко души останали живи. Не жени, старци или деца — никой от онези, които обикновено спасяват най-напред, а петима здрави мъже, успели да надбягат смъртоносния поток. И го надбягали само заради това, че патрулирали с дрезина в южния коридор. Когато чули виковете от станцията, един от тях хукнал да провери какво става. „Тимирязевска“ вече загивала, когато той я видял в края на участъка. Още на входа разбрал по първото ручейче от плъхове, шурнало по перона, какво е станало, и понечил да се върне, знаейки, че с нищо не може да помогне на отбраняващите станцията, когато изведнъж някой го хванал отзад за ръката. Той се обърнал и видял жена с изкривено от страх лице, която настойчиво го дърпала за ръкава. Тя изкрещяла, опитвайки се да надвика многогласния отчаян хор:

— Спаси го, войнико! Смили се!

Видял, че му подава детска ръчичка, малка мека длан, и хванал тази длан, без да осъзнава, че спасява човешки живот — направил го, защото го нарекли войник и го помолили да се смили. И мъкнейки след себе си детето, а по-късно вдигайки го под мишница, хукнал да се надбягва с първите плъхове, да се надбягва със смъртта — напред, по тунела, там, където чакала дрезината с другарите му по патрул. Още отдалеч, от петдесет метра, им изкрещял да палят. Дрезината им е била моторизирана, единствената такава в близките десетина станции, и само заради това успели да надбягат плъховете. Патрулните се носели напред и преминали на скорост покрай полуизоставената „Дмитровска“, на която се били приютили няколко отшелници. Могли да им извикат само: „Бягайте! Идват плъхове!“, но разбирали, че отшелниците вече няма да успеят да се спасят. Когато наближавали кордона на „Савеловска“, с която, слава Богу, в момента имали мирно споразумение, намалили скоростта, за да не ги вземат за нападатели и да не ги разстрелят при подстъпите, и изкрещели с всичка сила на патрулните: „Плъхове! Идват плъхове!“. Те били готови да бягат през „Савеловска“ и по-нататък, по-нататък по линията, молейки се да ги пуснат напред, докато има къде да бягат, докато сивата лава още не е заляла цялото метро.