Найден Геров: Стоян и Рада

Стояну ся душа стеснила
и той от тоя страшен глас
забравил булка и венчило
и влязъл в церква тоя час.
Там что да види! Рада мила
мрътва лежала у носило.
Премрежили му ся очите,
светът пред него потемнял,
той не можъл да с’окопити
до что горкий е доживял.

Стоян забравил срам, прилика,
извадил пръстен от ръка,
фрълил го майци и извика:
— Да ти е булката драга,
теб да венчеят с нея, мале,
че ти сама си я избрала,
та Рада, моята пръвница
зарови в черната земя.
Убий и мен, ега двамина
на оня свят щем оживя.

Без теб на оня свят по-лесно
Бог, мале, ще ни събере,
че мен без Рада е тук тесно,
а с нея е и в гроб добре.
Ти, мале, мене си родила,
за да мя умориш насила…
С тез думи той паднал на Рада,
Със слъзи горки я облял;
от нея без да ся отвади,
той на носило умрял.

Така горкий Стоян на младост,
преди да влезе още в свят,
когато му готвили радост,
капнал като извянал цвят:
дошъл уж в церква на венчило,
а там го злото поразило.
В земя плеснива с либе мило
го задомили наедно;
а с гозба помян му сторили
и го преляли със вино.

Със слъзи сватба ся облива
за млади Рада и Стоян;
кам небо със молитва жива
възносят вси за них темян.
На оня свят Бог да настрои
и них в мир с праведници свои.
Стояновата майка само
не си оплакала синат,
а клела Рада, че с измама
Стоян тя зела в оня свят.

Но майчината му клетва люта
не я стигнала до глава;
до вишний Бога била чута
от земя праведна молба:
на оня свят Стоян и Рада
един на друг били отрада;
на тоз свят ним из гробовете
изникнали от Бога две
високи кичести дръвета
и си ся сплели връхове.