Фридрих Герстекер - Изоставеният пиратски кораб

Човекът, който остана сам в най-мъчително неловко положение, беше сеньора Фостеро, която вече нито за миг не се съмняваше, че някой от нейните „негодни половинки“ е теглил полица на нейно име и сега тя, бедната, измамена и продадена вдовица, ще бъде принудена да я осребри. Но скоро, изглежда, тя взе решение — да не дава нито един-единствен долар от парите си, за да покрива разходите от безпътния, разгулен живот на хора, които само са й вгорчавали дните по време на земното си съществуване, а сега дори и след смъртта си искаха да я измъчват с дълговете си.

— Само да ми дойдеш пак с твоето „леличко“! — извика тя внезапно, след като обичайното й настроение се бе възвърнало. — Ще те науча аз, драги! Ах ти… влечуго такова!

Сеньора Фостеро се бе разлютила здравата и още повече се ядоса за това, че беше пропиляла така позорно цяла вечер да се рови из всичките списъци на длъжниците си — една на всичко отгоре извънредно неприятна и още повече извънредно неблагодарна работа.

В това време тримата мъже бързо крачеха надолу по една от малките напречни улички, които водеха към морето, и като стигнаха до брега, се качиха в очакващата ги лодка — тъкмо имаше прилив; за няколко минути четири здрави ръце я изведоха в залива и откараха до мястото, където някогашният пиратски кораб, „Реконосидо“, всяващият по-рано такъв ужас, лежеше, изхвърлен върху скалите, печален и оголен, една тъжна картина на отминало величие.

Най-напред се качи капитанът, като се хвана за едно от поставените железа, които придават устойчивост на вантите; естествено, че навън нямаше спусната въжена стълба, а горе нямаше никой, който да им помогне да се изкачат. Последва го непознатият, и то с нетърпение, което едва смогваше да обуздае. Последен беше нашият млад англичанин.

— Е — каза той, смеейки се, като се прехвърли през фалшборда след непознатия и се отправи към средата на палубата, — за един „сухоземен плъх“, както вчера сам се нарекохте, сеньор, умеете твърде сръчно да се катерите по кораби. — Но непознатият не отговори нищо: той едва ли бе чул забележката, а и да бе доловил думите, едва ли беше разбрал смисъла им. С особен и зловещ израз погледът му бързо обходи палубата на малкия изящен кораб, той се отдели от мъжете и се отправи бързо към задната палуба, от която гледа далеч над водата цяла минута.

Когато се завърна, погледът му беше пак така спокоен и студен, както преди, но лицето му бе станало мъртвешки бледо и оглеждайки изпитателно цялата конструкция на малката шхуна, той каза:

— Жалко, че малкият нещастен кораб е намерил тук такъв край. Трябва да е бил великолепен ветроход и положително щеше да донесе на собствениците си още много пари, ако го използваха за почтени цели.

— Да, това е бързоходен модел — увери ги старият капитан самодоволно, — казват, че е строен от янките, наистина такелажът му беше изцяло американски, а американците са все още недостигнати в умението си да строят такива шхуни. Но що се касае до по-нататъшното използване на кораба, може би все пак така е по-добре; лично аз признавам искрено, че не бих желал да изляза в морето с кораб, използван за такива цели като „Реконосидо“ и на чийто борд са били извършени толкова ужасни жестокости, каквито е описвал страшният капитан на същия кораб, самият Тенарес.

— Ами — обади се непознатият, — станалото станало, а безжизненият материал лесно може да бъде преработен както в разпятие, така и в кама. От всички, които биха излезли в морето с шхуната, може би никой няма да си спомня за онова, което се е случило на борда й.

— Тогава може би самият кораб да им го напомни! — усмихна се малко загадъчно старият човек. — Хората си шепнат най-различни странни истории за него.

— Наистина ли? — попита бързо непознатият. — А какви са тези истории, ако мога да попитам?

— О, суеверия — каза старият човек леко смутен, — самият аз не вярвам на нито една дума, но хората с удоволствие все приказват и одумват нещо. Така например разправят, че на годишнината от пленяването на шхуната… чакайте малко… това беше на… триста дяволи, това се пада тези дни — на осми август през нощта страшният Тенарес щял пак да посети стария си кораб между дванайсет и един часа. Моряци, които са се връщали с лодките си късно вечерта от погребение — защото както знаете, сеньор, тук всички трупове трябва да бъдат погребани в полунощ, — са готови да се закълнат, че са го видели да стои на палубата с бледо лице, покрито с рани. Дали е вярно или не, все едно, но на мен ми се струва, че в целия град няма да намерите нито един човек, който може да бъде принуден да прекара самичък нощта на осми срещу девети на борда на „Реконосидо“ дори и срещу истинските перуански съкровища.