Фридрих Герстекер - Ловци на роби край Мисисипи

— Но защо днес отново плака? — попита приятелски Гейбриела. — Та ти си сред приятели. Или имаш и други грижи?

— Ти днес видя ли — попита Саис и се огледа боязливо, — видя ли как предадоха онова нещастно същество на господаря му? Била избягала. Поне той каза така.

— Но тя беше робиня, а той неин господар.

— А откъде знаеш, че той е господарят й? Нима тя не се закле, че никога през живота си не го е виждала?

— Нали той имаше документ за покупка, в който бяха описани всички нейни отличителни белези — отвърна усмихнато Гейбриела. — Защо се измъчваш с толкова тъжни и тревожни мисли? Как може да те безпокои подобно нещо?

— Той имаше документ за покупка, в който бяха описани всичките й отличителни белези, и тукашните хора… велики боже… те му я предадоха в ръцете — извика индианката и скочи от мястото си.

— Господи! Саис! — възкликна Гейбриела загрижено, обезпокоена за разсъдъка на бедното девойче. — Какво ти е? Какво ти става?

— Отведе я завързана — продължи Саис, изпаднала в ужасна възбуда, — завързана! А също и за мен… и за мен е издаден подобен документ за покупка. Моят външен вид… коси… очи… даже белегът на рамото ми, всичко е описано!

Тя се отпусна разплакана на земята.

Гейбриела скочи изплашена от хамака и се наведе над злощастното момиче. Искаше да успокои Саис, но самата тя знаеше много добре каква опасност заплашваше бедното преследвано създание.

— Хайде, успокой се — каза тя на индианката, чийто страх бе преминал от облекчителните сълзи, — успокой се, знам как да ти помогна. Нали познаваш нашия приятел — продължи тя, — познаваш младия креол Сейнт Клайд, който е настроен приятелски към нас. Той дълго време е живял по югозападната граница на Мисури между чероки и осаги и сигурно ще ни даде някакъв съвет. Или сам ще препусне натам и ще доведе свидетели, или ще възложи тази задача на някой пратеник. Във всеки случай ти самата трябва да дадеш под съд престъпника. Това е единственият начин да пресечеш неговите домогвания.

— Сьолест, Сьолест — повика Гейбриела малкото чернокожо момиченце, което все още се взираше надолу по пътя, — Сьолест, тичай бързо и ми изпрати Ендимион!

Но нямаше нужда да го викат, понеже тъкмо в този момент на прага на вратата изникна едно момче и тихо каза:

— Мисус търси Димион — ей го тук!

— Ендимион — рече припряно Гейбриела, — нали знаеш къде живее мистър Сейнт Клайд?

— Масса 6 6 Масса — обръщение на робите негри в Америка към белите. — Б.пр. Клайд — йес — кимна чернокожият. — Но, мисус, долу чака непознат джентълмен…

— Добре, добре, изпрати го при баща ми — продължи креолката нетърпеливо, — а ти вземи кон и препускай при мистър Сейнт Клайд, помоли го да дойде при нас колкото може по-бързо, ако е възможно още тази вечер… разбра ли ме, Ендимион? Още тази вечер… аз… ние… ние имаме важен разговор с него.

— Но, мисус, непознатият — прекъсна я малко страхливо Ендимион, — непознатият… масса спи и беден Димион получат много бой, ако него събудят…

— Тогава накарай го да чака долу в салона, там има книги, нека се занимава както намери за добре. А ти, Ендимион, побързай… нахрани преди това моя кон, не е изключено да ни потрябва за някоя важна работа, побързай, Ендимион, и се връщай по-скоро!

Кръглото лице на момчето изчезна под стръмната стълба и само минути по-късно припреният конски тропот показа, че то бе полетяло към Мисисипи по брега на Фолс Ривър.

Междувременно новата надежда, че скоро ще се отърве от всички страхове и грижи, бе успокоила Саис. Тя знаеше, че Сейнт Клайд би направил всичко, което е по силите му, за да я отърве от каквито и да било опасности и тревоги. А ако можеше самата тя да стане обвинителка, тогава, ако действително се появеше търговецът на роби, щеше да се види принуден първо да докаже несъстоятелността на тегнещото над него подозрение. А през това време тя щеше да успее да събере доказателства за индианския си произход. Преизпълнена с благодарност Саис стисна ръката на Гейбриела и промълви:

— Ти си добра към мен. Вече не се страхувам. Момичетата се прегърнаха и сърдечният поглед на Гейбриела срещна тъмните очи на Саис.

Облегнат на своето дърво, надзирателят бе забелязал непознатия и бавно се упъти към къщата.

— Какво ли, по дяволите, имат толкоз много да си бърборят днес двете момичета — промърмори си той под носа, — да ме вземат мътните, ако не ми се иска червенокожото момиче да ми принадлежи. Страшно жалко, че червената кожа не се купува тъй лесно като черната. Ами кой ли може пък да е този непознат? Вероятно някой спекулант на памук от Ню Орлиънс… е, време беше вече да дойде… навярно е подушил, че нашият памук все още не е спазарен и натоварен на парахода… а сега ще трябва да вземе и онуй, което сме дообрали.