Евгений Гуляковски - Планета за контакт

Практикантът погледна камъка, който държеше в ръка, това обикновено, сиво парче базалт и си спомни, че само преди минута му се беше сторило, че е шепа прах. Спомни си и се усмихна на безсмислените си халюцинации, но тутакси усмивката застина на устните му, защото в дланта му отново имаше само купчинка прах…

Камък, който чете мисли? Или нещо друго7

Практикантът се облегна на студената стена нз скалата и се опита да се изправи. Успя с голямо усилие. Един порив на вятъра издуха праха от дланта му. Какво пък, напълно възможно. На тази планета живеят разумни камъни. Вярно, че всички са полудели от мъка и сега се разпадат на прах. Здравата го е тряснало. Привиждат му се разпадащи се камъни. Трябва да отиде до ручея. Сега най много от всичко му е необходима студена вода. Глътка студена вода.

Трябваше да стъпва много внимателно, сякаш краката му бяха станали чужди и сложии съоръжения. В главата му се завъртя тревожна и абсурдна мисъл. За миг му се стори, че за времето, през което беше лежал в безсъзнание, в него са настъпили някакви странни незабележими промени. Тялото му беше чуждо, чужди бяха и мислите му. Прекалено резки, прекалено ясни и плътни, сякаш се търкаляха в главата му като стоманени топчета. Но едва стигна до ручея и тревогата му мина. Така ставаше винаги, щом видеше тази красива, като от приказка, вода.

Стигна до брега и след като се напи, дълго седя, без да мръдне, заслушан в звъна на водата. Тук водата е синя, камъните сиви. Небето сутрин е зелено, а привечер виолетово. Тук няма нищо друго освен вода, въздух и камъни… Обикновена планета… Съвсем обикновена планета.

А не мога да им разкажа нищо: нито за радостта си от срещата, която толкова дълго беше чакал, нито за тази мъка от раздялата, сякаш беше сигурен, че тази раздяла е станала вече и те никога не ще узнаят, че покрай реките на земята растат борове — шумящи и зелени, които изобщо не приличат на каменните си копия.

Откъде е тази странна сигурност, че нищо повече няма да се повтори? Че контактът вече се е състоял. Че сега те са сами, съвсем сами на тази чужда, безразлична планета, сред мъртви камъни, които се разпадат на прах?…

Той се сепна: „Но ако тези камънаци се държат така странно, значи не всичко още е изгубено?“

Знаеше. Съвсем сигурно знаеше, че не е така. Че вече няма никой… Някъде дълбоко в съзнанието му бавно започваше да се отдръпва някаква пелена. Тя все още скриваше нещо. Нещо много важно. Но за това той ще помисли по-късно. Сега няма къде да бърза.

Водата е плътна и синя като в морето. Тук навсякъде водата е еднаква. В нея не растат зелените стъбълца на водораслите, отгоре не плават листенцата на цветя… И кораби не кацат никога на тази планета. Нямат какво да правят. Път в една посока. Път без право на връщане. От минутата, в която двамата с Физика видяха дърветата, Райков беше повярвал, че те ще могат да им помогнат, беше се надявал и чакал.

Сега вече нямаше какво да чака, защото онези, които бяха влезли с него в контакт, си бяха отишли. Отишли, и то така, че той знаеше за това.

Но Практикантът не знаеше друго: не знаеше, че преди да си отидат, те бяха направили за тях всичко, което можеха, всичко, зависещо от тях. Бяха направили много повече, отколкото той можеше да предположи дори и в най-смелите си мечти: от четиримата те бяха избрали само един и му бяха предали своя дар; и този единствен от десетте милиарда хора, седеше сега на брега на един ручей и тъгуваше за далечната планета, на която растат зелени и живи дървета. За планетата, която обичаше толкова много, че я беше напуснал заради звездите.

От всичко това той не знаеше нищо, а и за звездите не си спомняше. Мислеше за това, че обувките му съвсем са се изпокъсали през тези дни. Нямаше да може да ги ремонтира, преди да намери Физика и преди да се върнат в лагера. Опитваше се да не си признава, че вероятно ще трябва да се връща сам.

Водата го ободри и успокои. Само малко му се виеше свят. Практикантът разтърка в дланите си неподатливите твърди капки вода, намокри слепоочията си и се замисли какво да прави по-нататък.

Стисна зъби и бавно се изправи. Нямаше смисъл да се връща при скалата. Преди всичко трябваше да тръгне надолу по ручея към мястото, където Физикът е пълнил вода. Веднъж той вече беше изминал неговия път, но сега трябваше да направи това, като внимателно оглежда всяка дупка в камъните, всяка драскотина. Не можеше човек да изчезне абсолютно безследно.

Той измина благополучно около сто метра, само дето всяка крачка отекваше болезнено в кръста и главата му се цепеше. Срещу мястото, където се търкаляше тубата, Практикантът реши да се изкачи по склона на клисурата, за да огледа отгоре цялото русло. Трябваше да се изкачи по много стръмен склон, покрит от дебел слой каменисти отломки. При всяка крачка те се разместваха под краката му и ето, че изпокъсаните му обувки го подведоха. Отпраната му подметка се закачи за една издатина. Райков изгуби равновесие и с цялата си тежест падна върху каменния насип. Самото падане за него беше доста благополучно, но ударът на тялото му наруши баланса на насипа от камънаци, който и без друго едва се задържаше на стръмния склон.