Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

— Аз, с удоволствие… Това не е тайна, но е толкова трудно да се обясни с думи, също като онова, което току-що преживяхме на морското дъно. След месец ще започне сезонът на мъглите и сам ще разбереш всичко. Защо бързаш? Засега знай едно — тук никой не иска да ти натрапва нито своята воля, нито чужди мисли.

— Да, естествено. Само дето забравиха да ме попитат искам ли да стана синглит.

Жената се обърна и мълчаливо се отдалечи, изглежда, я беше обидил. Филин дълго гледа след нея, опитвайки се да разбере какво мисли, но все едно че срещна глуха стена. „Ще трябва и аз да се науча да издигам такава стена — с раздразнение си помисли той и бавно тръгна напред. — Почакайте, момчета… Ще се науча! Тук ще се науча на много неща… Нищо че се изплашихте от мен там, на реката, това няма значение. Тъй да бъде. Ще смятам, че ми е поставена задача, без право да се върна… Аз ще намеря слабото им място. Сигурно съществува такова място, не може да не съществува точката, на която се крепи цялата конструкция. Жалко, че не успях да я попитам каква е съдбата на младежа, който не пожелал да стане предател и след третия цикъл. Къде ли е сега? Изобщо няма да е зле да потърся съмишленици сред синглитите…“

Ротанов забеляза люса секунда-две преди да се хвърли върху него. Вероятно времето щеше да му стигне да вдигне пулсатора и да натисне спусъка. Но нещо го възпря. Люсът приличаше на огромно кълбо плътна пара. Сякаш някой бе нахлупил голяма снежна шапка на върха на дървото. Но ето че кълбото гъста мъгла трепна и потече към Ротанов. Потиснал болезненото си чувство за опасност, той зачака. Има ли имунитет? Сега ще разбере…

Най-после люсът скочи върху него. Все едно че отгоре му се стовари снежна лавина. Нещо лепкаво, плътно и вонящо се метна върху раменете му, обгърна го с непроницаема пелена и почти веднага изчезна — той видя стремителното бягство на люса, проточил гъвкавото си тяло в дълга въртелива тръба, която вече се губеше в клоните на далечните дървета. „Значи аз не ви харесвам. Нямам необходимите вкусови качества.“ Ами ако това не е имунитет? По-точно не е просто имунитет, а е нещо друго, много по-важно? Ами ако люсът е безсилен при нападение на здрав човек? В такъв случай докторът ще излезе прав. Тогава за всички нещастия на колонистите, за тази война и за нереалното общество на синглитите е виновна една и съща трагична случайност — наследствените изменения след хибернизацията. Излиза, че не всички колонисти са съвсем здрави. От гледна точка на люса… Но това бяха само предположения, догадки, всичко отново трябваше да се провери. Липсваха му факти. Именно за тях отиваше сега.

Люсовете не повториха нападението до самия град. Когато навлезе в покрайнините, Ротанов премести пулсатора на гърдите си и освободи предпазителя. След взривяването на ролера не искаше отново да го изненадат, пък и този път не отиваше в града като парламентьор. Той разбираше, че всички мостове вече са изгорени, че след смъртта на тринадесетте колонисти, чийто живот синглитите обещаха да запазят, той не може да преговаря с тях, макар че сега едва ли знаеше как ще постъпи занапред.

В западната част на града се извисяваше комплекс от еднакви осеметажни блокове, каквито всъщност можеха да се видят във всички колонии. Строяха ги роботи по типов проект от силикобетон. Тези сгради не притежаваха кой знае какви архитектурни достойнства, но нуждата от жилища на новопокорените планети налагаше да се жертвува красотата заради удобствата и бързината на строителството. Сега със счупените стъкла и избитите рамки, с грозните дупки по стените сградите имаха мрачен, почти враждебен вид. Като че ли градът се беше опълчил срещу хората, които го бяха изоставили, и бе затаил обидата за нанесените рани.

Ротанов искаше да събере повече данни за нощния живот на синглитите, да запълни празнините в наблюденията, а също така да изясни всичко възможно за устройството на тяхното семейство, ако такова изобщо съществува. Според докладите на научния отдел с настъпването на сезона на мъглите синглитите прекратяваха активната си дейност. Той от опит знаеше колко често грешат онези, които пишат подобни доклади, и беше готов за всякаква изненада. Първите жилища изглеждаха така, сякаш бяха напуснати преди много години. Вероятно никой не влизаше в тях. Огромният град беше като мъртъв. Никъде не се виждаше светлинка, не се чуваше никакъв звук. Мъглата, изпълнила улиците и покрила старите къщи с пласт лепкав влажен памук, беше превърнала целия град в театрален декор. Сред ловците се говореше, че с настъпването на сезона на мъглите синглитите се оттеглят в гората. Защо? Никой не знаеше. Напрежението постепенно спадна. Ротанов вече не се страхуваше, че го дебнат зад всеки ъгъл. Близо до центъра бяха съсредоточени административните и производствените квартали на града. Някъде тук се намираше и резиденцията на координатора. Той се лута близо час, докато намери търсената улица. Сградата беше също така пуста, както и целият град. Изглежда, приказките на ловците щяха да излязат верни. Сега на всяка цена трябва да разбере защо и къде отиват синглитите. Но това по-късно, първо трябва внимателно да разузнае града. Четири часа Ротанов обикаля из стаите, на чиито прозорци имаше стоманени решетки, а стените им бяха дебели цял метър. Чудеше се кой може да е построил това мрачно здание — хората или синглитите. Но тъй или инак тук намери онова, което търсеше. Мястото, което доскоро е било обитавано от синглитите. Отначало Ротанов беше изключително предпазлив, страхуваше се от някаква клопка, капан или засада, но синглитите очевидно бяха сигурни, че по това време люсовете са най-сигурната охрана, и не се тревожеха много-много за своето оставено имущество. А то беше голямо и най-разнообразно. Скоро той разбра, че безобидният наглед кабинет на Берг всъщност представлява център за управление на много сложен комплекс със скрита в стените апаратура. За съжаление електрониката този път не го интересуваше. Жилищни стаи просто нямаше. „Та хилядите синглити не могат да прекарват свободното си време по улиците! Или могат?“ Ротанов се надяваше, че като проникне през нощта в неохранявания град, все нещо ще може да разбере. Но май се обърка още повече. Въпросите се трупаха, а той не намираше отговор на нито един от тях.