Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

— Благодаря! — каза жената, без да отваря уста.

И той се почувствува ужасно неудобно от факта, че всеки можеше да надникне в неговата черепна кутия, сякаш тя беше от стъкло.

— Не се стеснявайте. Не се досетих веднага, че сте новак. — Тя седна съвсем близо до него и присвила очи, се загледа в морето. Вятърът развяваше косите й. Фил правеше усилия да не мисли за нея, изобщо нищо да не мисли, и за да се справи с тази не съвсем лесна задача, бързо започна да си тананика първата детска песничка, която му дойде наум: „Зайченцето бяло…“

— Престани де! — сърдито каза жената, но тозчас лукаво се усмихна: — Хей, зайче, искаш ли да погледнеш нашето море?

— Как така „да погледнеш“, като че ли не го виждам?

— Още нищо не си видял! — Тя го хвана за ръката и го помъкна към водата. Филин инстинктивно се дърпаше, но все едно че се опитваше да спре трактор. Краката му издълбаха в пясъка две дълбоки бразди и той много скоро се намери до кръста в морето. После една вълна го покри, жената се гмурна и за да запази мъжкото си достойнство, той я последва. Не беше добър плувец и знаеше, че не издържа дълго под вода, а тя все повече и повече се отдалечаваше от него в синкавата дълбочина. Тогава Филин се сети, че не му е необходим въздух. Гмуркането, което на специалните занимания по плуване му костваше големи усилия, сега изобщо не го затрудняваше. Или водата тук не беше толкова плътна, или тялото му бе натежало.

Разперил ръце, той бавно се спускаше надолу. „Насам, по-вляво, тук има корниз!“ — каза му жената, без да се обръща, и той си помисли, че понякога прекият обмен на информация е много удобен. Стигна до нея и се огледа. Чудесно виждаше под водата, сякаш се бе гмурнал с маска.

В неговата стаичка в далечните и завинаги чужди му сега пещери имаше малка старинна статуетка от прозрачно цветно стъкло. Никой не би могъл точно да определи какъв оттенък се крие в стъкленото й тяло. Когато я затопляше в дланите си, статуетката ставаше тъмножълта, почти златиста, преките слънчеви лъчи оцветяваха вътрешността й в наситено синьо, а пламъкът на свещта или огъня — във виолетово. Той си спомни за нея сега, за да се хване за нещо познато в този фантастичен водопад от багри, който се изсипа върху него от кристалната вълшебна градина, в която се озоваха.

Тъй и не разбра дали това са прозрачни водорасли, или са минерали. Дълги полупрозрачни ленти, влакна и цели редове от тези странни образования подобно на светеща анфилада покриваха дъното пред тях и преливаха във всички цветове на дъгата. Когато отгоре преминаваше вълна, тоналността на цветовете рязко и ритмично се променяше, като на цветомузикален екран. Но екранът беше безсилен да предизвика с нищо несравнимото усещане за безкраен простор, по който пробягваха цветни протуберанси. Двамата стояха захласнати, забравили за всичко. Жената го хвана за ръка и сега не трябваше да си спомня онази глупава детска песничка, защото в главата му не беше останало нищо, никаква мисъл освен безкрайното възхищение от съвършената, невиждана красота. Филин загуби представа за времето — час или два бяха минали? Ритмичността на огнения цветен калейдоскоп омагьосваше и криеше в себе си магическа, чародейна сила.

Когато излязоха на брега, вече ги свързваше това съвместно преживяно дълбоко възхищение, пред което думите бледнееха в сравнение с техните чувства.

„Стоп — каза си Фил. — Остава да пролазя на четири крака и да завия от възторг. Стига!“

— Какво ти е? — учудено го попита жената. — Защо си неспокоен, от какво се страхуваш?

— Искам да си остана човек — тихо й каза Фил, — разбираш ли?

Тя внимателно го погледна.

— Чувала съм, че имало такива случаи. Много рядко, но се случвало. Дори си спомням за един от нашите, който не намери сили да преодолее тъгата по загубената си човешка същност и след третия цикъл… Моят наставник го обяснява с факта, че много от нас твърде рано се превръщат в синглити, преходният период преминава съвсем леко, ако човек дойде при нас в напреднала възраст. А ти си много млад. Но твоята тъга по всяка вероятност ще изчезне след първия цикъл и ти ще я забравиш.

— Ами ако не я забравя? Говориш така, сякаш е лесно да скъсаш с човешкото си минало — едва ли не трябва само да си смениш дрехите. И после този цикъл… Толкова съм слушал за него… Можеш ли да ми обясниш какво означава?

— Защо не попиташ своя наставник?

— Пожелах да ме остави на спокойствие. Учтиво, разбира се.

Тя се усмихна.