Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Тази нощ не звучаха песни. Имаше само викове и тишина. Когато пламнаха летящите кораби, Селвър изпадна в екстаз, в очите му бликнаха сълзи, но от устата му не излезе звук. Той се извърна без да продума, с натежала в ръцете му огнехвъргачка и поведе групата си обратно към града.

Всяка група хора от Запада и Севера имаше за предводител бивш роб като него, който бе служил на юмените в Централ и познаваше сградите и живота на града.

Повечето хора, които бяха дошли за нашествието тази нощ, не бяха виждали никога град на юмените. Много от тях никога не бяха виждали и юмен. Бяха пристигнали защото ги водеше Селвър, защото ги водеше Злият сън и само Селвър можеше да ги научи как да се справят с него. Стотици бяха те — мъже и жени. Бяха чакали в абсолютно мълчание в дъждовния мрак в околностите на града докато бившите роби, по двама-трима наведнъж, правеха онези неща, които смятаха да извършат преди всичко останало. Да счупят водопроводните тръби, да прережат кабелите, които носеха светлината от Централния генератор, да разбият и ограбят Оръжейната. Първите паднали убити жертви бяха пазачите. Умираха беззвучно, поразени от оръжията на ловците — примки, ножове, стрели — много бързо, в пълен мрак. Динамитът, откраднат по-рано същата нощ от един лагер на дървосекачи, разположен десет мили на юг, бе приготвен в Оръжейната в подземието на Щаба, докато на други места бяха запалени огньове. И точно тогава завиха алармените сирени, лумнаха огньовете и нощта и тишината изчезнаха.

Трясъкът и тътнежът на огнестрелните оръжия, наподобяващ скършването на падащо дърво, бяха резултат от усилията на юмените да се защитят, защото само бивши роби бяха взели оръжия от Оръжейната и ги използваха. Всички останали действаха със своите копия, ножове и лъкове. Но динамитът, поставен и взривен от Ресуан и други, които бяха работили в лагера на дървосекачите, погълна всички останали шумове, докато изтърбушваше стените на Щаба и унищожаваше хангарите и машините.

Тази нощ в града имаше около хиляда и седемстотин юмени, около петстотин от тях жени. Говореше се, че всички жени на юмените се намирали там в този момент и тъкмо затова Селвър и другите бяха решили да действат, макар че не всички хора, които искаха да дойдат, се бяха събрали още. Между четири и пет хиляди мъже и жени бяха прекосили горите, за да пристигнат на срещата в Ендтор, а оттам — на мястото, определено за тази нощ.

В пожарището се издигаха огромни пламъци. Миризмата на палежа и клането беше непоносима. Селвър чувстваше, че устата му е суха, а гърлото възпалено и не можеше да говори. Просто копнееше за глътка вода. Докато водеше групата си към средната пътека на града, към него се затича някакъв юмен, появил се изневиделица от мрака и непрогледността на натежалия от пушек въздух. Селвър вдигна огнемета и натисна спусъка, докато юменът още падаше на колене в калта, върху която се беше подхлъзнал. Но от оръжието не изскочи със съскане струя пламък. Зарядът му се бе изтощил при паленето на въздушните кораби, останали извън хангара. Селвър пусна на земята тежкото оръжие. Юменът не беше въоръжен и беше мъж. Селвър се опита да каже: „Оставете го да избяга“, но гласът му беше слаб и двама ловци от Абските блата вече бяха изскочили иззад него още докато изричаше думите, с готови за удар дълги ножове. Големите голи ръце се опитаха да се хванат за нещо във въздуха и увиснаха безжизнено, недовършили жеста си. Големият труп падна сгънат на две на пътеката. Много други бяха намерили смъртта си по подобен начин там, в онова, което някога е било център на града. Други звуци не се чуваха, само свистенето на огнените пламъци.

Селвър разтвори устни и с прегракнал глас разтръби онзи зов, с който се обявява края на лова. Другите около него подеха същия вик — ясно и силно, с един непрекъсващ фалцет. Още гласове им отговориха отблизо и отдалеч, понесли се сред пушеците и вонята и разкъсвания от пламъци среднощен мрак. Вместо да изведе веднага групата си от града, той даде знак да продължават, а сам се дръпна встрани, в калта между пътеката и една рухнала от огъня сграда. Прескочи трупа на една юменка и се наведе над тяло, затиснато от огромна обгоряла греда. Не можеше да различи чертите му сред калта и сенките.

Не беше справедливо. Не беше необходимо. Не биваше да поглежда точно този сред толкова много мъртъвци. Не трябваше да го разпознава в тъмнината.

Той тръгна да догони групата си, но се върна и с усилие повдигна гредата от гърба на Любоф, коленичи, подхвана с ръка тежката глава, за да лежи в по-удобна поза и лицето му да не е в калта, и остана така, коленичил, неподвижен. Не беше спал в продължение на четири дни и не се бе спирал да сънува още по-дълго — сам не знаеше откога. Беше действал, говорил, пътувал и планирал ден и нощ, откакто напусна Бротър с последователите си от Кадаст. Беше вървял от град на град, за да говори на хората от гората, за да им разказва за новото нещо, за да ги разбуди от съня за света, организирайки нещото да бъде свършено тази нощ, говореше, все говореше и слушаше какво казват другите — никога в мълчание и никога сам. Бяха го слушали, бяха го чули и бяха тръгнали след него, за да следват неговия път. Бяха поели в собствените си ръце огъня, от който се страхуваха, бяха овладели и превъзмогнали Злия сън, а на смъртта, от която се бяха страхували, предаваха враговете си. Всичко се вършеше така, както той беше казал, че трябва да се свърши. Всичкото бе минало така, както беше казал Селвър.