Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Общежитието и много други жилища на юмените бяха изгорени, въздушните им кораби бяха подпалени или изпотрошени, оръжията им бяха откраднати или унищожени, а техните женски бяха избити. Огньовете из града догаряха, нощния мрак все повече се сгъстяваше, натежал от пушека. Селвър не виждаше почти нищо. Вдигна поглед на изток като се чудеше дали се приближава зората. Коленичил в калта сред мъртвите, той си помисли „Това е сънят, Злият сън. Бях решил аз да го водя, а сега той води мен“.

В този сън устните на Любоф помръднаха и той ги почувства върху дланта си. Селвър погледна надолу и видя, че очите на мъртвеца се отварят. Отблясъците от гаснещите огньове се плъзнаха по тях. След малко той промълви името на Селвър.

— Любоф, защо остана тук? Казах ти да се махнеш от града тази нощ!

Тези думи изрече Селвър в съня. Тежко, като че се сърдеше на Любоф.

— Ти ли си затворникът? — попита Любоф съвсем тихо и без да повдига глава, но с толкова обикновен глас, че Селвър изведнъж осъзна — това не е съновреме, а световреме, нощ в гората. — Или затворникът съм аз?

— Нито единият, нито другият, и двамата. Откъде да знам? Всички двигатели и машини изгоряха. Всички жени са мъртви. Оставихме мъжете да бягат, ако искат. Наредих да не палят твоята къща, книгите ти няма да пострадат. Любоф, защо не си като другите?

— Аз съм като тях. Човек. Като тях. Като теб.

— Не, ти си различен…

— Аз съм като тях, ти също си като тях. Слушай, Селвър, не продължавай повече, не трябва да избиваш други хора. Трябва да се върнеш… към своите… към своите корени.

— Когато твоите хора си отидат, тогава Злият сън ще свърши.

— Сега — каза Любоф и се опита да вдигне глава, но гръбнакът му беше прекършен.

Той погледна към Селвър и отвори уста, за да каже нещо. Погледът му угасна, за да се отправи в другото време. Устните му останаха разтворени, безмълвни, от гърлото му се отрони дъх като стенание.

Викаха името на Селвър, много гласове, отдалече, повтаряха го многократно.

— Не мога да остана с теб, Любоф! — каза Селвър през сълзи и след като не получи отговор, се изправи и се опита да избяга.

Но в мрака той можеше да се придвижва само много бавно, като че газеше в дълбока вода. Пред него вървеше Духът на Ясена, по-висок от Любоф или който и да е юмен, висок като дърво, без да обръща своята бяла маска към него. Докато вървеше, Селвър говореше на Любоф „Ще се върнем, ще се върнем сега, ще се върнем сега, обещавам ти, Любоф!“

Но неговият приятел, неговият нежен приятел, който бе спасил живота му, но бе предал съня му, Любоф, не отговори. Вървеше някъде в нощта близо до Селвър, невидим и мълчалив като смъртта.

Група хора от Тунтар попаднаха на Селвър, който се луташе в тъмнината, плачеше и си говореше, надвит от съня. Взеха го със себе си, за да се завърнат бързо в Ендтор.

И там, във временната обител — палатка разпъната край брега на реката, той лежа безпомощен и в безсъзнание два дни и две нощи, докато Старите мъже се грижеха за него.

През цялото това време в Ендтор пристигаха и си заминаваха хора, връщаха се в Мястото на Ешсен, което се беше наричало Централ, за да погребат своите мъртъвци и мъртвите чуждоземци. Техните — повече от триста, другите — повече от седемстотин.

Около петстотин юмени бяха заключени в ограждението, кошарата на хорите, която — празна и построена малко встрани — не беше изгорена. Още толкова от тях бяха избягали, някои от които бяха стигнали до лагерите на дървосекачите по на юг. Тях никой не беше нападал. Онези, които все още се криеха или се скитаха из гората, или из просеките, бяха изловени. Някои бяха убити, защото много от младите ловци и ловкини все още чуваха гласа на Селвър, който им казваше „Убийте ги!“ Други бяха оставили нощта на убийствата далеч зад себе си, като че е била някакъв кошмар — Злия сън, който трябва да бъде разбран, за да не се повтори никога. И точно те, изправени пред жадните и изтощени юмени, сгушили се в храсталаците, не можеха да ги убият. И затова понякога сами биваха убивани.

Имаше групи от по десетина-двайсет юмени, въоръжени с дърварски брадви и леки оръжия, макар че за тях малцина имаха муниции. Проследяваха тези групи, докато достатъчен брой хора им организираше засада в гората, след това ги залавяха, връзваха и ги отвеждаха обратно в Ешсен. Всички те бяха изловени за два-три дни, защото тази част от Сорнол просто гъмжеше от горски хора и доколкото им беше известно, толкова много хора на едно място не се бяха събирали никога — нито наполовина, нито дори с една десета от техния брой. Някои все още пристигаха от далечни брегове и други земи, докато други вече си тръгваха за дома. Заловените юмени настаняваха при другите в ограждението, въпреки че там вече беше пренаселено, а къщите бяха прекалено малки по размер за тях. Пояха ги и ги хранеха два пъти на ден. Пазеха ги непрекъснато около двеста въоръжени ловци.