Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

В този момент Любоф проби кръга от хора около тях. Прекрати боя (колкото и кръвожадни да бяха десетината-дванайсет души, които наблюдаваха сцената, изглежда бяха достигнали емоционалния си праг, защото подкрепиха Любоф, когато той нареди на Дейвидсън да спре) и от този момент намрази Дейвидсън и си спечели неговата омраза, защото се беше изправил между убиеца и неговата жертва на прага на смъртта.

Защото ако самоубиецът убива всички нас останалите, убиецът унищожава сам себе си, но трябва да го върши много, много, много пъти.

Любоф вдигна Селвър от земята — малка тежест за неговите ръце — обезобразеното лице се притисна до ризата му и кръвта проникна чак до кожата му. После занесе Селвър в собствената си къщичка, сложи шина на счупената му китка, направи каквото можа с лицето му, настани го в собственото си легло и няколко нощи се опитва да говори с него, да пробие тежката бариера от отчаяние, мъка и срам. Това, разбира се, не беше по действащия устав.

Пред него никой не спомена устава. Не беше и необходимо. Той знаеше, че се лишава от повечето добри чувства, които офицерите от Колонията бяха хранили някога към него.

Беше се придържал много внимателно към линията на Щаба, възразявайки само в случаите на крайна бруталност срещу местните жители, като действаше с методите на убеждението, а не на незачитането на йерархията, като по този начин си запазваше жалките останки от властта и влиянието, които бе имал. Не можеше да предотврати експлоатацията на атшияните. Тя беше много по-тежка, отколкото образованието му го бе подготвило да очаква, но той можеше да постигне съвсем малко тук и сега. Докладите му до Администрацията и Комитета по правата можеха (след като пропътуват пътя в двете посоки за петдесет и четири години) да постигнат някакъв ефект. Тера можеше дори да реши, че политиката на отворена колония приложена на Атши е една сериозна грешка. По-добре петдесет и четири години по-късно, отколкото никога! Ако загуби толерантността на своите началници тук, те ще цензурират сериозно или ще анулират неговите доклади и нямаше да му остане никаква надежда.

Но сега беше прекалено разярен, за да продължава тази стратегическа линия. Да вървят по дяволите другите, ако настоятелно твърдят, че неговата грижа за един приятел е обида за Майката Земя и предателство към Колонията. Ако му лепнат етикета „хори-любец“, ще наложат и ограничения върху дейността му, с която можеше да бъде полезен на атшияните. Но той не можеше да постави някакво възможно обобщено „добро“ над непосредствените нужди на Селвър. Не можеш да спасяваш един народ, а да продаваш приятеля си. Дребните наранявания, които Селвър му беше причинил, и намесата на Любоф, бяха разярили Дейвидсън по някакъв странен начин и той бе продължил да говори наляво и надясно, че има намерение да довърши това бунтовно хори. И сигурно щеше да го стори, ако му бе се удал случай. Денонощното бдение на Любоф над Селвър продължи цели две седмици, след което двамата излетяха от Централ и Любоф го настани в един град на западния бряг на Бротър, където той нямаше роднини.

Нямаше никакви наказания за помагане при бягство на робите, тъй като атшияните не бяха роби по никакъв друг начин, освен на практика: те бяха Доброволен работен персонал от местни жители. Любоф не получи дори мъмрене, но доверието, което редовите офицери донякъде хранеха към него, бе напълно загубено от този момент нататък. И дори неговите колеги в специалната служба — екзобиологът, аграрните и лесовъдните координатори, еколозите — на практика му дадоха да разбере, че се е държал ирационално, по донкихотовски и глупаво.

— Да не си мислил, че пристигаш тук на пикник? — го беше попитал Госи.

— Не, не съм мислил, че това може да е какъвто и да е пикник — бе отвърнал мрачно Любоф.

— Въобще не мога да разбера защо проучвателите на живите форми с развит интелект доброволно се връзват към някоя от отворените колонии. Знаеш, че хората, които изучаваш, ще бъдат стъпкани и, навярно, напълно унищожени. Така стоят нещата. Такава е самата човешка природа и ти сам знаеш, че не можеш да я промениш. Тогава защо идваш и наблюдаваш този процес? Мазохизъм ли е това?

— Аз не знам какво е това „човешката природа“. Може би да оставяме описание на онова, което унищожаваме, е част от човешката природа… Дали на еколозите им е по-приятно, как мислиш?

Госи пропусна последния въпрос.

— Хубаво, пиши си описанията, но стой по-далече от тази касапница. Никой биолог, изучаващ колония плъхове, не започва да се намесва в развитието й, за да спасява любимите си плъхчета, които другите нападат.