Урсула Гуин - Освободеният

— Какво беше това?

— Мисля, че беше магаре.

— Животно?

— Да, животно. Господи, бях забравил! На Анарес няма големи животни, нали?

— Магарето е разновидност на коня — обясни друг от мъжете около него.

— Това всъщност беше кон. Магаретата не стават толкова големи — чу се трети, по-улегнал глас.

Те очевидно искаха да завържат разговор, но Шевик отново потъна в мълчание. Той мислеше за Таквер. Чудеше се как ли щеше да реагира тя на този бездънен, мрачен поглед. Тя знаеше, че всички живи същества са едно цяло и се радваше на родството си с рибите в аквариума на нейната лаборатория; тя търсеше тайните на живота зад човешките предели. Таквер щеше да знае как да отвърне на погледа, дошъл от горския мрак.

— Пред нас е Ю Ун. Много хора очакват да се срещнат с Вас, доктор Шевик: Президентът, няколко Директорът, разни други големци и най-вече Ректорът; но ако сте уморен, ще се постараем да приключим с официалностите възможно най-бързо.

Официалната част продължи няколко часа и той не можа да я запомни много ясно. От малкото, тъмно купе на колата го вкараха в огромна и светла зала, пълна с хора. Стотици хора, събрани под златен покрив, осеян с блестящи, кристални полилеи. Представиха го и той забеляза, че те всички са по-ниски и плешиви. Малкото жени сред тях също бяха плешиви и накрая той осъзна, че те всъщност бръснеха главите и всички косми по тялото си. За сметка на това, те се обличаха много пищно и дрехите им бяха в превъзходни кройки и цветове. Жените носеха дълги до земята рокли, гърдите им бяха разголени: шиите, талиите и главите им бяха окичени с бижута и дантела. Мъжете бяха облечени с панталони и сака или с широки ризи с прорези на ръкавите, богато обшити с дантела и в най-разнообразни цветове — червено, синьо, виолетово, златисто, зелено. Други носеха пурпурни, тъмно зелени или черни мантии и бяха обути в бели чорапи със сребристи жартиери. Шевик се сети за друга непреводима йотийска дума с приятно звучене — „разкош“. Чуха се много речи. Президентът на Сената на народа на А-Йо — мъж със странни, студени очи, вдигна тост: „За новата ера на братство между планетите-близнаци и за нейния предвестник, нашия изтъкнат и почитаем гост, доктор Шевик от Анарес!“ Ректорът на Университета проведе с него приятен, задушевен разговор; Първият Директор на нацията беше по-скоро сериозен: представиха го на посланици, астронавти, физици и политици — всичките с дълги гръмки — титли преди и след имената им. Те го разпитваха, той им отговаряше, но така и не запомни нищо от тези разговори. Късно през нощта той откри, че около него е останала малка група хора и те заедно вървят под топлия дъжд през обширен парк или площад. Той усети меката трепа под краката си и си спомни за разходките в триъгълния парк в центъра на Абиней. Живият спомен и докосването на хладния, нощен ветрец го накараха да се пробуди. Душата му се отпусна и излезе от скривалището си.

Стигнаха до някаква сграда и влязоха в стая, която придружителите му нарекоха „негова“.

Стаята беше голяма, дълга около десет метра и вероятно представляваше обща спалня, а тримата останали мъже — негови съквартиранти. Беше прекрасна спалня: едната й стена беше изцяло от прозорци, разделени от тънки колони, които бяха извити в горния край, така че да образуват двойна арка: подът беше покрит с пурпурен килим, а в камината на другия край на стаята гореше огън. Шевик прекоси помещението и застана пред огъня. Никога не беше виждал дърва да се горят за отопление, но това не го учуди. Той седна на столчето от полиран мрамор и протегна ръце, за да усети приятната топлина на огъня.

Най-младият от тримата мъже се приближи и седна от другата страна на камината. Другите двама още разговаряха за физика, но Шевик дори не се опита да разбере за какво става дума. Младият мъж тихо попита:

— Чудя се как ли се чувствате, доктор Шевик?

Шевик протегна краката си и се наведе напред, за да поеме топлината на огъня с лицето си.

— Чувствам се натежат.

— По-тежък?

— Сигурно е заради гравитацията или просто съм уморен.

Той погледна към мъжа отсреща, но през пламъците лицето му не се виждаше ясно, само златното му огърлица проблясваше върху диамантено-червената мантия.

— Не знам името ви.

— Сайо Пе.

— О, да, Пе. Чел съм статиите ви върху Парадокса — каза Шевик замислено.

— Тук ще сложат барче. В стаите на старшите преподаватели винаги има барче за алкохол. Желаете ли нещо за пиене?