Урсула Гуин - Освободеният

Главоболието попречи на Шевик да отвърне с подобаващи думи и той просто стисна ръката на Кимо и каза:

— Тогава да се видим отново, братко!

Кимо нервно разтърси ръката му, по ураски маниер и бързо излезе. Едва сега Шевик осъзна, че бе говорил на правски и бе нарекъл Кимо „амар“, което значи „брат“ на непознатия за него език.

Високоговорителят на стената бълваше команди. Шевик лежеше, пристегнат за леглото и слушаше, замаян и уединен. Усещането за пропадане сгъсти мъглата около него; той не можеше да мисли за нищо друго, освен как да не повърне и не знаеше дали са се приземили, докато в стаята не се втурна Кимо. Той бързо го заведе в салона и Шевик откри, че екранът, на който дни наред висеше Урас, блестящ и обвит в облаци, беше празен. Помещението беше пълно с хора. Откъде се взеха толкова много? Той беше приятно изненадан, че може да стои изправен, да върви, да стиска ръцете на хората. Концентриран върху тези задачи, той не улавяше смисъла на думите, които валяха отвсякъде: гласове, усмивки, протегнати ръце, имена. Едно име се повтаряше най-много — доктор Шевик, доктор Шевик… Заедно с непознатите наоколо, той заслиза по закрит, наклонен тунел, а високите гласове около него се отразяваха от стените. Изведнъж шумът намаля и непознат въздух облъхна лицето му.

Той погледна нагоре и едва не падна, спъвайки сечта изхода на тунела. Докато правеше крачката напред в нищото, през ума му премина мисълта за смъртта. В следващия момент той вече бе стъпил в новия свят.

Над космодрума падаше здрач, разпръскван от далечни синкави светлини, обвити в мъгла. Дробовете му се изпълваха с хладен, мек и влажен въздух, изпълнен с различни ухания. Усещането не беше чуждо. Това бе въздухът на света, от който бяха дошли неговите предци. Въздухът на родния дом.

Някой го беше подхванал, когато се спъна. Наоколо проблясваха светкавиците на фотографите; камерите бързаха да заснемат за новините историческия момент: пристигането на първия човек от Луната. Неговата висока, слаба фигура се открояваше сред тълпата от официални лица, професори и агенти от охраната; той държеше главата си изправена (така фотографите по-добре улавяха изящните му черти) и сякаш се опитваше да погледне над ярките светлини на прожекторите към дълбокото, мъгливо небе, което скриваше звездите, Луната и другите светове. Един журналист се опита да пробие полицейския кордон.

— Доктор Шевик, ще направите ли някакво изявление в този исторически момент? — попита той, но беше изблъскан назад. Придружителите на Шевик го повлякоха напред към лимузината, която чакаше. До последния момент фотографите продължаваха да снимат високата фигура с дълга коса и тъжен поглед.

Върховете на високите сгради се губеха в мъглата, като гигантски стълби, окъпани в неясни светлини. Над главата му, сякаш светкавици профучаваха влакове. Над оживения трафик от коли и тролеи се извисяваха масивни стени от камък и стъкло. Камък, стомана, стъкло, електрически светлини… и никакви човешки лица.

— Това е Нио Есая, доктор Шевик, но засега решихме да ви предпазим от градското многолюдие. Отиваме направо в Университета.

В тъмната, уютна вътрешност на лимузината имаше още пет души. Те му показваха различни забележителности, но в мъглата той не можеше да разбере коя от бързо сменящите се огромните сгради с неясни очертания е Върховният Съд, коя е Националният Музей, Директоратът или Сената. Преминаха над някаква река или устие и милионите неясни светлинки на Нио Есая останаха зад тях. Мъглата се сгъсти, пътя стана тъмен и шофьорът намали скоростта. Светлината на фаровете се отразяваше в несменяемата бяла стена пред тях. Шевик се взираше навън, леко приведен напред, но нито очите, нито разумът му можеха да се съсредоточат. Изглеждаше печален и унесен. Останалите мъже в колата уважаваха мълчанието му и говореха тихо помежду си.

Какво ли имаше в гъстия мрак край пътя? Дървета? Възможно ли е да се движат сред дървета, откакто напуснаха града? В съзнанието му изплува думата на йотийски: това се наричаше „гора“. Той очакваше дърветата да свършат и пътя да излезе в някоя пустиня, но гората нямаше край; хълм след хълм тя простираше неясните си очертания във всички посоки, сякаш целият свят беше покрит с вечна, величествена гора. Колата се измъкна от мъгливата речната долина и въздухът стана по-прозрачен. Очарован, Шевик се оглеждаше наоколо, когато в крайпътния мрак внезапно изникна едно лице.

Фаровете го осветиха за част от секундата, но той видя, че това не беше човешко лице. Беше дълго, колкото човешка ръка и призрачно бяло. От ноздрите му се издигаха кълба пара, а над тях — не, нямаше грешка — го гледаше едно огромно, тъмно и страшно око. Погледът беше някак скръбен, а може би циничен.