— Това е кулата за топене — каза Лизача. — Там топят киновара, за да извлекат от него метала. Леярите умират за година-две. Е, сега накъде, намирачо?
След малко Видрата посочи наляво, колкото да се махнат от сивата каменна кула. Тръгнаха към една дълга гола долина покрай обрасли с трева могили от шлака.
— Всичко тук долу отдавна е разработено — каза Лизача. А Видрата бе започнал да улавя странната местност под нозете си: празни шахти и изпълнени с тъмен въздух кухини в черната земя, вертикален лабиринт, чиито най-дълбоки ями бяха изпълнени с неподвижна вода. — Никога не е имало много сребро, а водният метал отдавна е изчерпан. Слушай, младок, ти знаеш ли въобще какво е киновар?
Видрата поклати глава.
— Ще ти го покажа. Точно това търси Гелък. Рудата на водния метал. Виждаш ли, водният метал изяжда всички други метали, даже златото. Затуй той го нарича Краля. Ако му го намериш този негов Крал, ще се държи с тебе добре. Той често е тук. Хайде, да ти го покажа. Кучето не може да души следата, докато не му подадеш миризмата.
Лизача го поведе надолу в мините да му покаже рудните скали, видовете земя, в които можеше да се появи рудата. В края на дългия изкоп работеха няколко миньорки.
Тъй като бяха по-дребни от мъжете и можеха с лекота да се придвижват в тесни места, или защото се чувстваха като у дома си в земята, а най-вероятно защото беше традиция, в мините на Землемория винаги работеха жени. Тези миньорки бяха свободни жени, не роби като работещите в кулата за топене. Гелък го бил назначил за надзорник на миньорките, обясни Лизача, но той не работел в мината — миньорките не го допускали; вярвали искрено, че ако мъж вдигне кирка или сложи подпорна греда, това носи лош късмет.
— Устройва ме — каза Лизача.
Една жена, светлоока и с къса коса, с привързана на челото й свещ, остави товара си да покаже на Видрата парче киновар между кафяво-червените буци. В тунела в който се трудеха миньорките, пробягваха сенки. Скърцаха стари греди, отгоре се сипеше пръст. Въпреки че в тъмното лъхаше прохладен въздух, галериите и забоите бяха толкова ниски, че миньорките трябваше да се изгърбват, за да се промушват. Рудникът беше ужасно място; и въпреки това Видрата изпита вътре чувство за подслон. Почти съжали, когато трябваше да излезе отново на яркия дневен пек.
Лизача не го отведе в топилнята, а го върна в бараките. Извади от една заключена стая малка мека торба от дебела кожа, която натежа в ръцете му. Отвори я, за да покаже на Видрата лежащата в нея сиво-блестяща локвичка. Щом затвори торбата, металът в нея се раздвижи, изду се и се напрегна като животно, мъчещо се да излезе на свобода.
— Това е Краля — каза Лизача с тон, който можеше да мине както за почтителен, така и за изпълнен с омраза.
Макар и да не беше чародей, Лизача създаваше впечатление за много по-силен човек от Хрътката. И в същото време, като Хрътката, той беше груб, но не и жесток. Изискваше покорство, но нищо повече. Видрата беше виждал роби и техните господари през целия си живот по доковете и реши, че е извадил късмет. Поне денем, когато господарят му беше Лизача.
Можеше да се храни само в килията, щом махнеха невидимата кърпа, която запушваше устата му. Колкото и да беше прегладнял, всяка вечер, щом седнеше в стаята с магическите връзки, които го стягаха, едва успяваше да преглътне храната. Имаше вкус на метал, на пепел. Нощите бяха дълги и ужасни, защото заклинанията го притискаха, тежаха му, все го будеха изпаднал в ужас, зяпнал да си поеме дъх, неспособен да мисли ясно. Мракът беше непрогледен, в това помещение не можеше да накара да грейне споменът за светлина. Денят настъпваше неописуемо желан, макар да означаваше, че ръцете му ще са вързани отзад, устата запушена и вратът му — стегнат в кожения нашийник.
Лизача го изкарваше навън рано всяка сутрин и често обикаляха до късно следобед. Беше мълчалив и търпелив. Не питаше дали Видрата вече надушва рудата; не питаше дали изобщо я търси, или само се преструва, че я търси. А и да беше попитал, Видрата нямаше да може да отговори на въпроса. В тези безцелни обиколки знанието за това, което се таи под земята, го обземаше както обикновено и той се стараеше да се затвори в него и да му се отдаде. „Няма да служа на злото!“, повтаряше си той. Тогава летният въздух и светлината го размекваха и загрубелите му боси ходила усещаха сухата трева, и той отново започваше да съзнава, че под тревните корени през черната земя лази поток, цеди се над една широка скална издатина, покрита със слюда, а под тази издатина има пещерна кухина, и стените й са тънки, пурпурни, ронещи се леговища на киновар… Не го показваше. Мислеше, че може би картата на земята под нозете му, която се оформяше в ума му, може да се използва за нещо добро, стига да се сети как.
Читать дальше