Урсула Гуин: Приказки от Землемория

Хрътката го съжали.

— Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?

Видрата се поколеба и отвърна:

— Да.

— Имаш ли торба?

Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба — голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.

— Вкъщи — каза Видрата.

Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.

— Но не би се съгласил да използваш това умение на служба за краля?

— В Землемория няма крал — отвърна младежът, твърдо и искрено.

— Е добре, на служба при господаря ни — търпеливо се поправи Хрътката.

— Не — заяви Видрата и се поколеба. — Виж, не е толкова въпрос на неискане, колкото на неможене. Мислех да направя тапи в талпите на оная галера, долу при кила — нали се сещаш за какви тапи говоря? Щяха да избият, щом се наквасят хубаво дъските, когато навлезе в дълбоко море. — Хрътката кимна. — Но не можах да го направя. Аз съм корабостроител. Не мога да построя кораб, за да потъне. С всичките хора на борда. Ръцете ми нямаше да ми го позволят. Затова направих каквото можах. Накарах съда да си върви по свой път. Не по неговия.

Хрътката се усмихна.

— Между другото, още не са го развалили. Белоликия цял ден лази вчера по него, ръмжеше и мърмореше. Нареди да сменят щурвала. — Имаше предвид главния маг на Лоусън, бледолик мъж от Севера, казваше се Гелък. В Хавнър се страхуваха от него.

— Това няма да го оправи.

— Ти не можеш ли да развалиш заклинанието?

По умореното, премазано от боя младежко лице на Видрата пробяга едва прикрито самодоволство.

— Не. Не мисля, че някой би могъл.

— Лошо. Можеше да го използваш, за да се спазариш.

Видрата не отвърна нищо.

— Виж, нюхът е полезно нещо, продаваемо — продължи Хрътката. — Не че си търся конкуренция. Но един откривател винаги може да си намери работа… Бил ли си някога в рудник?

Догадката на един магьосник е близка до знанието, въпреки че той може и да не знае какво знае. Първият признак за дарбата на Видрата, когато беше още на две-три години, бе способността му да отива точно там, където нещо се е изгубило — изтърван пирон, забравен инструмент, веднага щом разбереше думата за него. А като момче едно от най-приятните му удоволствия бе да излиза сам из околностите и да се скита по ливади и хълмове, усещайки под петите на босите си крака и през цялото си тяло жилите на подземната вода, залежите и рудните жили, пластовете и гънките на всякакви видове скали и пръст. Беше все едно че преминава през някакво огромно здание, че зърва неговите коридори и стаи, шахтите към въздухопроводи, блясъка на кованото сребро по стените; и докато вървеше, самото му тяло сякаш се превръщаше в тяло от земя, и познаваше нейните артерии, органи и мускули като свои. Тази сила му беше носила радост като момче. Никога не беше помислял да я използва. Беше си негова тайна.

Не отговори на въпроса на Хрътката.

— Какво има под нас? — Хрътката посочи пода, покрит с груби каменни плочи.

Видрата помълча малко. После каза тихо:

— Глина и чакъл, а под тях е скалата, от която се получава гранат. И скалата е под цялата тази част на града. Не зная имената.

— Можеш да ги научиш.

— Зная да правя кораби и да плавам с тях.

— Ти по-добре стой настрана от корабите, от битките и рейдовете. Кралят разработва старите мини при Самори, от другата страна на планината. Там ще си далече от пътя му. Все едно, трябва да работиш за него, ако искаш да останеш жив. Ще се погрижа да те пратят там. Стига да искаш да идеш.

Видрата помълча малко и каза:

— Благодаря.

И погледна Хрътката само веднъж, с питащ, преценяващ поглед.

Хрътката го бе задържал, беше стоял и гледал как хората му го пребиват, не беше спрял боя. А ето, че му говореше като приятел. Защо? — питаше погледът на Видрата. Хрътката отговори.