Урсула Гуин: Приказки от Землемория

Но след десетина дни Лизача му рече:

— Скоро идва господаря Гелък. Ако няма руда, сигурно ще си намери друг намирач.

Видрата продължи да върви още около миля, умислен; после се обърна и отведе Лизача до едно хълмче недалече от другия край на стария залеж. Там кимна надолу и тупна с крак.

В килията, след като Лизача го развърза и махна парцала от устата му, той каза:

— Там има руда. Можете да стигнете до нея, като продължите стария забой, може би двайсетина крачки.

— Добра ли е жилата?

Видрата сви рамене.

— Поне е достатъчно, колкото да я караме на първо време, а?

Видрата не каза нищо.

— Устройва ме — заяви Лизача.

След два дни, когато бяха подновили старата шахта и бяха започнали да копаят към рудата, чародеят пристигна. Лизача беше оставил Видрата отвън, седнал под слънцето вместо в килията в бараките. Видрата му беше благодарен за това. Не можеше да му е съвсем удобно с вързани ръце и запушена уста, но вятърът и слънчевата светлина бяха благословени. А и можеше да диша дълбоко и да дреме без онези земни сънища, които запушваха устата и ноздрите му, единствените сънища, които го спохождаха нощем в килията.

Беше полузаспал, седнал на земята в сянката край бараките, миризмата на нарязаните дърва, струпани край кулата за топене, му напомняше за работата в дока у дома — за острия мирис на сурово дърво, когато рендето минава по копринената на цвят, леко влажна дъбова дъска. Разбуди го някакъв шум или движение. Вдигна очи и видя застаналия пред него, извисил се над главата му магьосник.

Одеждите на Гелък бяха фантастични, мнозина от неговия занаят по онова време се обличаха така. Дълъг халат от лорбанерска коприна, пурпур, извезан със злато и почернял от руни и символи, а меката островърха шапка с широка периферия го правеше по-висок, отколкото беше. Видрата нямаше нужда да види дрехите му, за да разбере кой е. Познаваше ръката, заплела връзките му и проклела нощите му, острата, кисела и задушаваща хватка на тази сила.

— Мисля, че намерих малкото си откривателче — каза Гелък. Гласът му беше дълбок и мек, като тонове на цигулка. — Спим под слънцето, като тези, които добре са си свършили работата. Ти значи си ги пратил да копаят за Червеното мамче, нали? Познаваше ли Червената майчица преди да дойдеш тук? Кавалер ли си на Краля? Е, стига, нямаме нужда повече от връзки и възли. — Както си стоеше, с едно щракване на пръстите отвърза китките на Видрата и душащият го парцал се смъкна.

— Мога да те науча как да го правиш сам — рече магьосникът усмихнат, загледан как Видрата търка и извива изтръпналите си китки и раздвижва устните си, с часове притиснати в зъбите му. — Хрътката ми каза, че си обещаващ момък, и с добър наставник можеш да стигнеш далече. Ако искаш да посетиш двора на Краля, мога да те заведа там. Но може би не знаеш за кой Крал ти говоря?

Видрата наистина не беше сигурен дали чародеят има предвид пирата, или живака, но с риск да сгреши кимна бегло към каменната кула.

Магьосникът присви очи и усмивката му се разшири.

— Името му знаеш ли?

— Водният метал — отвърна Видрата.

— Така го нарича простолюдието. Или живак, или тежка вода. Но тези, които му служат, го наричат Краля и Всекраля, и „Лунното тяло“. — Погледът му, доброжелателен и любопитен, се зарея над Видрата към кулата и отново се върна. Лицето му беше широко и издължено, по-бяло от всяко човешко лице, което Видрата бе виждал, със синкави очи. Тук-там на брадичката и по бузите му се къдреха сиви и черни косми. Кротката му открита усмивка показваше малки зъби, няколко от които липсваха. — Научилите се да прозират в истината го виждат такъв, какъвто е — господаря на всички вещества. В него се таи коренът на силата. Знаеш ли как го назоваваме тайно, в светая светих на царствените му покои?

Изведнъж високият мъж с високата шапка седна на пръстта до Видрата, съвсем близо до него. Имаше землист дъх. Светлоокият му поглед се прикова в очите на младежа.

— Искаш ли да го научиш? Можеш да научиш всичко, което пожелаеш. Не е нужно да имам тайни от теб. Нито ти от мен. — И той се засмя — не заплашително, а искрено. Отново се вторачи във Видрата с широкото си и бяло, гладко и замислено лице. — Да. Има сили у теб, всички малки белези и хитринки са налице. Умно момче си. Но не прекалено умно. Това е добре. Не си прекалено умен, за да учиш, като някои… Аз ще те уча, ако искаш. Обичаш ли учението? Знанието обичаш ли? Би ли искал да научиш името, с което наричаме Краля, когато е съвсем сам в бляскавите си каменни покои? Името му е Туррес. Знаеш ли това име? Това е дума на езика на Всекраля. Собственото му име на собствения му език. На нашия прост език би трябвало да го наречем Семето. — Той отново се усмихна и потупа Видрата по ръката. — Защото той е семето и оплодителят. Семето и източникът на мощ и право. Ще видиш. Ще видиш. Хайде! Хайде! Да идем да видим как се рее Кралят сред своите поданици, как сбира себе си от тях! — И той се надигна, рязко и внезапно, хвана ръката на Видрата и го вдигна на крака със смайваща сила. Смееше се от възбуда.