Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

Земята, към която се бе устремил, имаше чудноват вид. Отдалеч му се беше сторило, че е отвесна планинска стена, а сега виждаше, че е разкъсана на няколко дълги, стръмни хребета, може би острови, отделени от проливи и протоци. В Роук, в кулата на Повелителя на имената, Гед бе проучил много карти, но повечето от тях бяха на архипелага и вътрешните морета. Сега той беше навлязъл дълбоко в Източния разлив и не знаеше кой е този остров. Но не се и замисляше много. Пред него се намираше страхът, който се спотайваше скрит от погледа му, или пък го чакаше сред склоновете и горите на острова. Именно той беше целта на пътешествието му.

Високите и гористи чукари се издигаха застрашително над лодката, вълните, които се разбиваха в скалистия бряг, пръскаха платното му, а магическият вятър го носеше по водите на един пролив между два огромни бряга. Това беше ивица вода, която се врязваше пред него дълбоко в острова и не бе по-широка от удвоената дължина на една галера. Ограденото море яростно се хвърляше върху стръмните брегове. Чукарите се спускаха отвесно във водата и я засенчваха със студеното си отражение. Вятърът беше спрял и наоколо цареше тишина.

Сянката го беше подмамила по голите бърда в Оскил и върху потъналите в мъгла скали. Щеше ли сега да го примами в някаква клопка за трети път? Той ли я беше притиснал тук, или тя — него? Това Гед не знаеше. Знаеше само, че го измъчва страх и че непременно трябва да продължи напред, за да довърши делото си — да прогони докрай злото, да преследва ужаса си до самия му източник. Той направляваше руля много предпазливо, взирайки се пред себе си и зад себе си, нагоре и надолу по чукарите от двете си страни. Беше оставил слънцето на новия ден в откритото море зад себе си. Тук всичко беше тъмно. Когато хвърли поглед назад, отворът между двете земни ивици му заприлича на далечна, светла врата. Колкото повече навлизаше към сърцето на планината, откъдето водеха началото си чукарите, толкова по-високо и по-застрашително се издигаха те над него и толкова по-тясна ставаше водната ивица. Гед впиваше поглед в мрачния процеп пред него и в огромните, набраздени от пещери и сипеи склонове отляво и отдясно, по които се бяха свили дървета с полуизровени корени. Нищо не помръдваше. Той вече наближаваше дъното на пролива — висока, гола, сбръчкана скалиста стена, в която последните морски вълни се плискаха немощно като поточе. Свлеклите се камъни, изгнилите дънери и коренища на чворести дървета съвсем стесняваха пътя на лодката. Клопка, мрачна клопка под корените на безмълвната планина, в която беше попаднал Гед. Нито пред него, нито над него помръдваше нещо. Всичко беше мъртвешки неподвижно. Нямаше накъде да върви по-вече.

Той обърна лодката, като я направляваше внимателно с помощта на заклинание и измислено гребло, за да не се удари в подводните скали или да се оплете в протегнатите коренища и клонаци, докато я насочваше отново към изхода. Тъкмо се канеше да призове вятъра да го върне там, откъдето го беше довел, когато внезапно думите на заклинанието замръзнаха на устните му и сърцето му изстина. Гед погледна назад през рамо. Сянката беше зад него в лодката.

Само миг и щеше да бъде загубен завинаги, но той беше готов и се хвърли напред, за да сграбчи и задържи врага си, който се полюшваше и трептеше съвсем наблизо. Никакво магьосничество не можеше да му помогне сега. В борбата си с неживото трябваше да се осланя единствено на собствената си плът, на живота си. Без да каже дума, Гед нападна и лодката се залюля и потопи от внезапното му обръщане и скок. По ръцете му премина болка, която прониза гърдите и спря дъха му. Изпълни го вледеняващ студ и той ослепя. Въпреки това в ръцете му, които бяха сграбчили сянката, нямаше нищо друго освен мрак и въздух.

Той се запрепъва напред, хвана мачтата, за да се задържи прав и светлината отново прониза очите му. Тогава видя как сянката потрепера, сви се, после в миг се разгърна и разпростря над него и платното му. И като черен дим, подхванат от вятъра, безформеното вълмо отхвръкна и побягна по водата към светлата врата между чукарите.

Гед се отпусна на колене. Малката, закърпена със заклинания лодка отново се залюля и успокои, понесена от тревожните вълни. Вцепенен и неспособен да мисли, той се сви в нея, мъчейки се да си поеме дъх. Най-сетне надигащата се изпод ръцете му студена вода го предупреди, че трябва да се погрижи за лодката си, тъй като заклинанията, които я държаха, отслабваха. Той се изправи, като се държеше за жезъла, който служеше за мачта и отново направи, доколкото можа, заклинанието за спояване. Беше премръзнал и изтощен — ръцете му горяха от болка и силите му бяха изчерпани. Искаше му се да отиде там, на онова тъмно място, където морето се среща с планината, и да заспи, да спи върху неспокойните, люлеещи се води.