Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

Когато „Взор“ беше готова и добре запасена с вода и сушена риба, той остана в селото още един ден, за да научи младия им бард на „Подвизите на Моред“ и „Хавнърското сказание“. Много рядко тук се отбиваше по някой кораб от архипелага и песни отпреди сто години бяха съвсем нови за тези селяни, които копнееха да слушат предания за герои. Да беше свободен и да не тегнеше нищо над него, Гед с радост щеше да остане тук седмица или месец и да им пее всичко, което знаеше, за да зазвучат великите песни на още един остров. Но той не беше свободен и на следващата сутрин вдигна платното и се отправи през обширните морета на Разлива право на юг. Защото на юг беше отишла сянката. Не беше необходимо да прави заклинание за намиране, за да разбере това. Знаеше го с такава сигурност, сякаш каквито и разстояния, морета и земи да ги разделяха, те бяха свързани със здрава нишка. И Гед тръгна уверен, спокоен и изпълнен с надежда по предначертания си път, а зимният вятър го понесе на юг.

След един ден и една нощ в пустото море той пристигна на едно островче, за което му казаха, че се нарича Вимиш. Хората в малкото пристанище го загледаха накриво, а заклинателят им дойде бързо-бързо. След като изгледа Гед сурово, той се поклони и рече надуто и ласкаещо:

— Магьоснико, господарю мой! Прости дързостта ми и ни окажи честта да приемеш от нас всичко, от което се нуждаеш за пътешествието си — храна, вода, платно, въжета. В този миг дъщеря ми носи към лодката ти връзка току-що изпечени кокошки. Според мен обаче ще да е благоразумно да продължиш по пътя си веднага, щом намериш за добре. Хората са малко разтревожени. Онзи ден бил забелязан някакъв човек, който пешком пресякъл скромния ни остров от север на юг. Ала никой не видял да го докарва или откарва лодка и той май не хвърлял никаква сянка. Онези, които го видели, твърдят, че приличал малко на теб.

При тези думи Гед сведе глава, обърна се, върна се на пристанището на Вимиш и отплава, без да поглежда назад. Нямаше нужда да плаши островитяните или да настройва заклинателя им срещу себе си. Предпочиташе отново да спи в морето и да премисли новината, която му беше съобщил магьосникът, тъй като тя силно го озадачи.

Денят се изниза, а нощта премина, изпълнена с ромона на студения дъжд, който не спря и при настъпването на сивата зора. Лекият северен вятър носеше „Взор“ все напред. Следобед дъждът и мъглата се разнесоха и от време на време грейваше слънце. По-късно Гед съзря право на пътя си ниските синкави хълмове на голям остров, осветен от непостоянното зимно слънце. Бледият дим от огнищата се точеше бавно над покривите в градчетата по хълмовете — приятна гледка сред безкрайната монотонност на морето.

Гед тръгна след една рибарска флотилия и стигна до пристанището им. После се запъти нагоре по градските улици в златистата зимна вечер и намери една странноприемница на име „Хареки“, където стопли тялото и душата си с огън, бира и печено овнешко. На масите в странноприемницата имаше още няколко пътешественици — търговци от Източния разлив, но повечето от посетителите бяха местни жители, дошли тук да пийнат хубава бира, да чуят някоя и друга вест и да побъбрят. Те не бяха грубовати и стеснителни като рибарите от Ръцете, а истински граждани — чевръсти и улегнали. Несъмнено бяха разбрали, че Гед е магьосник, но никой не заговори за това. Единствен приказливият съдържател спомена в разговора, че този град, Исмей, има щастието да притежава заедно с още няколко града на острова един безкрайно скъпоценен магьосник, талантлив и подготвен в Роукската школа, получил жезъла си от самия Върховен жрец. В момента го нямало тук, но живеел в дома на дедите си в самия Исмей и поради тази причина градът не се нуждаел от друг служител на Висшите изкуства.

— Както казват, два жезъла в един град непременно ще се кръстосат, нали тъй, господине? — попита съдържателят, усмихнат и жизнерадостен. Тъй Гед беше осведомен, че не е желан тук като странствуващ магьосник, който се мъчи да преживява чрез заклинателство. От Вимиш го бяха отпратили безцеремонно, а от Исмей — любезно. И той се зачуди дали има някаква истина в слуховете за добросърдечните нрави на Източния разлив. Това беше остров Ифиш, родното място на Веч. И той не изглеждаше толкова гостоприемен, както бе твърдял приятелят му.

Въпреки това Гед виждаше добрината в хорските лица. Само че те усещаха онова, което той вече знаеше — че е отделен от тях, откъснат, обречен, отправил се по следите на мрака. Като студен вятър беше той в осветена от огъня стая, като черна птица, пренесена от бурята от чужди земи. Колкото по-скоро си отидеше заедно със злокобната си участ, толкова по-добре за тези люде.