Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

Най-сетне Гед се раздвижи. Изправи се на ръце и колене и бавно запълзя нагоре по брега далеч от водата. Беше се спуснала черна нощ, но той се обърна шепнешком към жезъла и над него засия вълшебното кълбо. С негова помощ Гед успя с неимоверни усилия да се добере до дюните. Толкова беше пребит, смазан и замръзнал, че това пълзене по мокрия пясък през изпълнения с морски грохот и свистене мрак му се стори най-тежката задача в живота му. Веднъж дори си помисли, че морският тътен и вятър замират, а мокрият пясък се превръща в прах под ръцете му и непознати звезди отправят неподвижен взор към гърба му, но без да вдигне глава, той продължи да пълзи и след малко долови собственото си тежко дишане и почувствува как вятърът ожесточено набива дъжда в лицето му.

Движението най-сетне му възвърна малко топлина и след като припълзя сред дюните, където поривите на дъждовния вятър бяха по-смирени, Гед успя да се изправи на крака. Поиска по-силна светлина от жезъла, понеже наоколо беше тъмно като в рог, опря се на него и като се препъваше и спираше, измина около половин миля навътре в сушата. Изведнъж от върха на една дюна той чу морето по-силно отпреди и не зад себе си, а пред себе си — дюните отново се спускаха към друг бряг. Това не беше никакъв остров, а просто риф, пясъчна ивица насред океана.

Твърде изтощен беше, за да се отчая. Само изхлипа и дълго стоя там зашеметен и облегнат на жезъла си. След това мрачно зави наляво, та поне вятърът на духа в гърба му и затътри крака надолу по дюната, търсейки някакво убежище сред заледената, полегнала морска трева, където да се подслони. Вдигна жезъла да види какво има насреща му и сиянието освети в далечината едва проблясваща дървена стена, мокра от дъжда.

Тъй малка и разнебитена, сякаш построена от някое дете, това беше колиба или навес. Гед почука с жезъла на ниската врата. Никой не отвори. Той я бутна и влезе, превит почти на две. Вътре в колибата не можеше да застане прав. В огнището тлееха червени въглени и мержелеещата им светлина разкри пред погледа му беловлас и дългокос мъж, свил се в ужас до отсрещната стена и още едно човешко същество, надзъртащо изпод куп парцали или кожи на пода.

— Няма да ви сторя зло — прошепна Гед. Те не отвърнаха нищо. Той гледаше ту към единия, ту към другия. От ужас очите им бяха станали безизразни. Когато Гед остави жезъла на пода, съществото под купа парцали се скри със скимтене. Той свали натежалото от вода и лед наметало, съблече се гол и се сгуши до огнището.

— Дайте ми нещо да се загърна — Гед беше пресипнал и говореше едва-едва, тъй като зъбите му тракаха, а тялото му се разтърсваше от продължителни тръпки. Дори и да го бяха чули, старците не отговориха. Той се пресегна и взе една дрипа от купа, който служеше за легло. Преди много години тя може би е била козяк, но сега беше цялата парцалива и омазнена с черно. Съществото под купа изстена от ужас, но Гед не му обърна внимание. Изтри водата от себе си и прошепна:

— Дърва имате ли? Стъкни огъня, старче. Неволята ме води тук. Няма да ви сторя зло.

Ала вцепенен от страх, старецът не му отговори.

— Разбираш ли ме? Не говориш ли хардийски? — Гед се замисли за миг. — Каргад?

При тази дума старецът веднага кимна еднократно като тъжна стара кукла на конци. Но тъй като това беше единствената дума, която Гед знаеше на каргски, с нея разговорът им приключи. Той сам намери дърва, струпани до едната стена, стъкна огъня и със знаци помоли за вода, тъй като от погълнатата морска вода му се повдигаше и сега изгаряше от жажда. Старецът раболепно му посочи голяма черупка с вода и побутна към огъня друга черупка, в която имаше изсушена риба. Кръстосал крака до огъня, Гед хапна и пийна малко. Постепенно силата и разумът му започнаха да се възвръщат и той се зачуди къде ли е попаднал. Дори магическият вятър не би могъл да го отвее чак до Каргадските острови. Това островче трябва да е в разлива източно от Гонт, но все още западно от Карего-Ат. Изглеждаше странно, че на такова малко и усамотено място — една пясъчна ивица — живеят хора. Може би са корабокрушенци, ала той беше твърде изтощен да си блъска главата с тях в този момент.

Започна да суши наметалото си на топлината. Сребристата му кожа съхнеше бързо и щом Гед усети, че поне се е затоплило, макар и не съвсем изсъхнало, той се зави с него и се опъна до огнището.

— Спете, клети хора! — каза Гед на мълчаливите си домакини, положи глава на пясъчния под и заспа.

Три нощи прекара той на безименния остров. Първата сутрин го боляха всичките мускули, тресеше го и му се повдигаше. Цял ден и цяла нощ лежа като дърво до огнището в колибата. На втората сутрин все още беше вдървен и го болеше всичко, но постепенно се съвзе. Отново си облече вкоравените от солта дрехи, тъй като нямаше достатъчно вода да ги изпере, после излезе навън в сивото ветровито утро и огледа мястото, където го беше подмамила сянката.