Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

Спусна се срещу вятъра, на север. Срещу вятъра я последва и лодката на Гед — скоростта на сянката срещу изкуството на жреца, а срещу двамата — дъждовната вихрушка. Младежът викаше на лодката си, на платното си, на вятъра и на вълните пред него, както ловец вика на хрътките си, когато вълкът бяга пред очите им. Той опъна изтъканото от заклинания платно с вихър, който би разцепил всяко обикновено платно и който, пръскайки пяна, понесе лодката му по морето все по-бързо и по-бързо към беглеца.

Сянката се обърна — очертанията й внезапно се разляха и замъглиха и тя заприлича повече на дим, носен от вятъра, отколкото на човек. Направи полузавой, преви се назад и се спусна по посока на вихъра, като че се отправяше към Гонт.

С ръка и заклинание Гед обърна лодката си и при този бърз завой тя подскочи като делфин над водата. По-бързо отпреди преследваше той сянката, но тя ставаше все по-смътно доловима. Дъждът, примесен със суграшица и сняг, брулеше гърба му и лявата му страна и той едва виждаше на стотина крачки пред себе си. Не след дълго бурята се усили и сянката се изгуби. Въпреки това Гед плаваше след нея тъй уверено, сякаш вървеше по дирите на някой звяр по снега, а не след дух, бягащ над водата. Макар сега да се носеше по посоката на вятъра, той все още опъваше платното с пеещия магически вятър и изпoд заоблената кърма на лодката летяха пръски пяна, докато пореше с плясък водата.

Дълго продължиха странния си бяг ловецът и подгоненият звяр, а мракът се спускаше бързо. Гед знаеше, че невероятната бързина, с която се движеше през изминалите часове, трябва да го е извела на юг от Гонт и сега се насочва към Спеви или Торхийвън, а може би е отминал дори и тях и излиза в открития Разлив. Не беше сигурен. Беше му все едно. Той беше ловец и преследвач, а пред него бягаше страхът.

Внезапно за миг съзря сянката недалеч от себе си. Природният вятър отслабваше, а носената от вихъра суграшица се беше превърнала в ледена, разкъсана и сгъстяваща се мъгла. През нея Гед видя сянката, която бягаше малко надясно от пътя му. Той заговори на вятъра и платното, обърна лоста на руля и продължи преследването слепешком, понеже мъглата се сгъстяваше бързо, като за миг се разбунваше и разкъсваше при срещата си с магическия вятър, а след това отново обгръщаше лодката — безформена сивота, която умъртвяваше светлината и зрението. Гед едва беше изрекъл първата дума от заклинанието за проясняване, когато отново съзря сянката вдясно от себе си, но много по-наблизо. Тя вече не бързаше. Мъглата минаваше през смътните очертания на главата й. И без лице тя приличаше на човек, макар да беше безформена и променлива като човешка сянка. Той обърна лодката си още веднъж с мисълта, че е притиснал врага си, но в този миг той изчезна и лодката му налетя върху подводни скали, които мъглата беше скрила от погледа му и се разби в тях. Почти изхвърлен зад борда, Гед се вкопчи за мачтата-жезъл преди удара на следващата вълна. Тя беше огромна и подхвърли лодчицата над водата, а после я стовари върху една скала тъй, както човек може да подхвърли и разбие охлювена черупка.

Здрав и магически беше жезълът, направен от Оджиън. Той не се счупи, а се понесе по водата като сухо дърво. Оттегляйки се от плитчината, вълните повлякоха вкопчилия се в жезъла Гед навътре в морето и той беше спасен от ужасна смърт върху скалите, преди да дойде следващата вълна. Заслепен и задавен от солта, Гед се опитваше да държи главата си над водата и да се бори с непреодолимото морско течение. Малко встрани от скалите имаше пясъчен бряг. Той го видя на няколко пъти при опитите си да се освободи от тласъка на следващата вълна. Мъчеше се с всички сили и с помощта на магическия жезъл да стигне този бряг. Но въобще не се приближаваше до него. Вълнението го подхвърляше напред-назад като дрипа, ледената морска вода бързо изсмукваше топлината и силата от тялото му и той не можеше повече да движи ръцете си. Беше загубил от погледа си и скалите, и брега и не знаеше накъде се носи. Разбунената вода около него, под него и над него го заслепяваше, задушаваше, давеше.

Изведнъж от разпокъсаната мъгла се надигна една вълна, която го поде, претърколи го няколко пъти и го запокити на пясъка като къс плавей.

Така си и остана там. Все още стискаше с двете си ръце тисовия жезъл. Устремили се обратно към морето, по-малки вълни се опитваха отново да го отвлекат от пясъка. Над него мъглата се разкъсваше и сгъстяваше, а след това заплющя дъжд, примесен със суграшица.