Урсула Гуин - Техану

Драконът наведе огромната си глава и съвсем като животно подуши тялото му.

После полуразтвори криле със силен металически звук, отдръпна се от Гед и приближи до края на скалата. Отново се обърна през рамо и погледна към Тенар. Гласът му изпращя сякаш огън:

— Тессе Калесин.

Морският вятър прошушна в полуразтворените му криле.

— Тессе Тенар — каза жената с ясен, потрепващ тембър.

Сега драконът гледаше встрани, на запад, към морето. Дългото му тяло се изви, железните люспи прозвъннаха, след туй рязко разпери криле, приклекна, отхвръкна напред от урвата и се понесе по вятъра. Опашката му се повлече и остави диря върху пясъчника. Червените криле се затвориха, пак се отвориха и затвориха и ето че Калесин бе вече далеч от сушата, устремен право на запад.

Тенар се взира подире му, докато той се стопи и започна да изглежда не по-голям от дива патица или чайка. Въздухът беше охладнял. В присъствието на дракона бе горещо, горещо като в пещ от неговия вътрешен огън. Жената потръпна. Седна на скалата до Гед и заплака. Скри лице в шепи и зави на глас:

— Какво ще правя? Какво ще правя сега?

Сетне избърса очите и носа в ръкава си, опъна с две ръце косата си назад и се обърна към мъжа, който лежеше до нея. Той бе толкова тих и отпуснат връз голата скала, сякаш щеше завинаги да си остане така.

Тенар въздъхна. Нищо не можеше да се направи, но трябваше поне да опита.

Нямаше сили да го пренесе. Налагаше се да потърси помощ. Това значеше да го остави сам. Струваше й се, че е прекалено близо до ръба на урвата. Ако понечи да се изправи, можеше да падне, какъвто беше слаб и замаян. Как да го премести? Щом му заговори и го докосна, той дори не помръдна. Тя го хвана под мишница, мъчейки се да го издърпа, и за собствена изненада успя. Не тежеше особено даже сега, когато бе напълно отпуснат. Вдовицата упорито го изтегли десет-петнадесет стъпки навътре от ръба на голата урва до мястото, където сухата трева създаваше илюзия за завет. Там трябваше да го остави. Не можеше да тича, защото краката й трепереха и все още не смогваше да се съвземе от плача. Вървеше колкото се може по-бързо към къщата на Оджиън и като наближи, викна Хедър, Мос и Теру.

Детето се появи откъм сайванта, както обикновено покорно при повикване, ала не и възторжено.

— Теру, бягай в селото да доведеш някого… Някой силен човек… На урвата има ранен.

Момичето остана на мястото си. То никога не бе ходило само в селото. Застина от колебание между покорството и страха. Тенар видя това и каза:

— Тук ли е леля Мос? А Хедър? Ние трите можем да го пренесем. Но побързай, Теру.

Струваше й се, че ако остави Гед легнал там без закрила, той ще умре. Когато се върне, ще го намери издъхнал, паднал, студен. Всичко би могло да се случи. Трябваше да побърза, за да го предотврати. Флинт бе починал от удар на полето, без тя да бъде до него. Почина сам. Един овчар го намери рухнал край оградата. Оджиън също си отиде и Тенар не успя да му помогне, да върне диханието му. Гед беше дошъл у дома, за да умре, и това бе краят, нищо не й оставаше, нищо не можеше да се направи, обаче трябваше да опита.

— Бързо, Теру! Доведи когото и да е! — Тя самата се заклати към селото, когато видя старата Мос, забързана през пасището, да пристъпва опряна на дебелата си тояга от глогина.

— Викаше ли ме, миличка?

Появата на Мос веднага я успокои. Пое си дъх и способността й да мисли се възвърна. Мос не губи време с въпроси, ала щом чу, че има ранен мъж, който трябва да се пренесе, взе тежкото конопено платно, с което се покриваше сламеникът и което Тенар бе изнесла да се проветри, и го помъкна към ръба на Откоса. Двете с вдовицата завиха Гед в него и с усилие повлякоха товара към къщи. Точно тогава Хедър дотича при тях, следвана от Теру и Сипи. Хедър беше млада и силна и с нейна помощ те вдигнаха платното като носилка и занесоха мъжа в къщата.

Тенар и Теру спяха в нишата до западната стена на единствената продълговата стаичка. В срещуположния край се намираше само леглото на Оджиън Мълчаливия, покрито с дебела ленена покривка. Там положиха мъжа. Тенар метна върху му одеялото на Оджиън, докато Мос произнасяше заклинания, а Хедър и Теру стояха и зяпаха.

— Сега го оставете — рече вдовицата и изведе всички вън.

— Кой е това? — попита Хедър.

— Какво прави на Откоса? — учуди се леля Мос.

— Ти го познаваш, Мос. Навремето е бил чирак на Оджиън.

Знахарката поклати глава.

— Онова момче от Десетте елши ли, миличка — сети се тя, — което после стана Върховен жрец на Роук?