Урсула Гуин - Техану

Лишеите, сивите скални мъхове, безстеблените маргаритки също я привличаха. Те бяха стари познайници. Седна на стръмната скала, на няколко стъпки от ръба, й се загледа към морето, както някога. Слънцето беше горещо, ала неспирният вятър охлаждаше потта по лицето и ръцете й. Облегна се на длани, без да мисли за нищичко: лъчите, въздухът, небето и морето проникваха в нея, изпълваха я. Но нещо я одраска по лявата ръка и тя се озърна да види какво е. Бе мъничък магарешки бодил, сгърчен в пясъка и едва-едва подал безцветни шипове. Той сковано се олюляваше под вятъра, опъваше му се, впил корени в скалата — Тенар остана дълго взряна в него.

Когато погледна отново към морето, забеляза в синята мараня, където небето и водата се срещаха, очертанията на Орнея, най-източния от Вътрешните острови.

Загледа се мечтателно в това бледо, съноподобно петно, докато една птица, прелитаща от запад, не прикова вниманието й. Не беше чайка, защото летеше отмерено, и твърде нависоко — за да бъде пеликан. Дали не бе дива патица или албатрос, ако този рядък пътешественик из открито море обикаляше островите? Тя гледаше как птицата бавно маха с криле, далеч навътре и високо в ослепителния въздух. После стана, отдръпна се малко от ръба на урвата и застина. Сърцето й се сви, а дъхът й спря в гърлото, както наблюдаваше виещото се тъмноръждиво тяло, носено от огромни, ципести, огненочервени криле, разтворените нокти, кълбата дим, които се стапяха в простора зад него.

Право към Гонт хвърчеше той, право към Откоса, право към нея. Тенар видя как кафяво-черните му люспи просветваха, видя блясъка в неговото удължено око. Зърна и аления език, бълващ пламъци. Вятърът носеше мирис на изгоряло и драконът със съскане се насочваше към урвата, издишвайки жарки струи.

Шумно удари нозе о скалата. Шипестата му опашка се виеше и гърмеше, а крилете, пурпурни на слънцето, вдигнаха вихрушка и с трясък се сгънаха от двете му защитени страни. Гостът бавно изпъна шия. Погледна към жената, която стоеше така близо до него, че хищните му остри нокти можеха лесно да я стигнат. Тя също го погледна, Почувства главата му почти до себе си.

Бяха й казвали, че човек не бива да надзърта в драконовите очи. Но това сега нямаше значение. Страшилището гледаше право в нея с жълтите си зеници под защитната им ципа, широко отворени над острия нос. Ноздрите му изпускаха грамадни пламъци.

То се извърна, за да не я засегне огромният оранжев огън, който избълва, когато проговори или може би се засмя:

— Ха!

Сетне сниши тяло и приклекна. Заговори, ала не към нея.

— Ахиварайхе Гед — каза много смирено, през дим, и огненият му език просветна. Наведе глава.

Тогава за първи път Тенар съзря мъжа върху неговия гръб. Човекът седеше точно между двата дълги саблени шипа при раменете, откъдето започваха крилете му. Здраво бе вкопчил ръце в тъмно-ръждивата броня по врата и овесил чело към единия шип като заспал.

— Ахи ехерайхе, Гед! — произнесе драконът малко по-силно.

Удължените му устни изглеждаха така, сякаш винаги се усмихват. Зъбите му се показваха — дълги колкото ръката на Тенар, леко жълтеникави, с бели остри връхчета.

Мъжът не се помръдна дори.

Драконът извърна продълговатата си глава и отново погледна към вдовицата.

— Собриост — прошепна той и шепотът му прозвуча като триене на стомана.

Тя знаеше тази дума от езика на Сътворението. Оджиън я бе научил на всичко, което Тенар имаше желание да научи от тоя език. „Ела — казваше драконът, — качи се!“ И тя видя къде трябваше да стъпи, за да се покатери. Ноктестия крак, извития лакът, раменните стави и първия мускул на крилото: всичко четири стъпала.

И жената пророни едно: „Ха!“, но не на смях, а опитвайки се да си поеме дъх, защото гърлото й се бе стегнало. Виеше й се свят и тя наведе леко глава, за да пази равновесие. После тръгна по ноктите, близо до издължената уста и продълговатото жълто око, и се изкачи върху рамото на страшилището. Хвана мъжа за лявата ръка. Той не помръдна, ала навярно не беше умрял, щом драконът го бе донесъл дотук и се бе обърнал към него.

— Ела. Хайде, Гед, ела… — каза му тя. Пусна ръката му и се вгледа в неговото лице.

Жрецът едва раздвижи врат. Очите му бяха отворени, но не виждаха нищо. Тенар трябваше да се покачи още и да освободи дясната му ръка, която здраво се беше вкопчила в бронята на дракона, Сетне го улови за ръцете и го завлачи надолу по четирите странни стъпала към земята.

Той се попривдигна и се опита да се задържи за нея, обаче бе напълно безсилен. Свлече се долу подобно торба и остана легнал.