Урсула Гуин - Гласове

Ала отново се обърках, когато си спомних, че докато бях с Оррек и останалите пред къщата, друмлордът се бе прибрал в тайната стая и тогава ми приличаше на човек, прекършен от отчаяние и безнадеждност. Не би могъл да се спусне в пещерата при оракула за толкова кратко време. Вероятно бе отишъл право в сенчестия край на стаята, бе взел книгата от лавицата и се бе върнал, за да се изправи пред Иддор — не куцият сакат старец, а здрав и пълен със сила мъж. За съвсем малко. Точно колкото е необходимо.

Дали бе задал въпрос на оракула? Знаел ли бе какво ще каже книгата? Коя бе тази книга?

Бях видяла само, че я държи. Не я бях отваряла. Нямаше никакъв начин да прочета какво пише там. Но бях сигурна, че тъкмо книгата бе проговорила — не аз. Само че как точно бяха думите — „Нека бъдат свободни“, или „Освободете се“, а може би само „Бъдете свободни“? Чувах гласа ясно в съзнанието си, но не и думите. И това не ми даваше покой. Опитвах се да възстановя спомена, но той ми се изплъзваше отново и отново. Виждах фонтана, утринната светлина над покривите на Галваманд, бликащата нагоре вода…

А после най-сетне дойде зората и озари стените на стаята ми.

Беше празникът на Енну, която бди над странниците по пътищата, ускорява работата, сдобрява скараните и ни води смело към смъртта. Казват, че крачела пред призрака на смъртта като черна котка, спирала и поглеждала назад, ако сянката се поколебае, и сядала да я изчака търпеливо. Малко са божествата, които имат свой облик или форма — само Леро в камък, Йене в дъба и върбата, но Енну най-често се изобразява като малка усмихната котка с опалови очи. Имах такава статуетка, останала от майка ми, и я държах в една ниша до леглото, целувах я всяка сутрин и вечер. Молитвената ниша на Енну в Галваманд е в стария вътрешен двор — издялана в камък, със следи от котешки лапи по пода и изтъркан от безбройните докосвания праг. Станах, облякох се, взех една купичка, за да я напълня с вода от Фонтана на Оракула, взех и малко сушено месо от кухнята и отидох при нишата, за да оставя скромния си дар. Друмлордът вече беше там и двамата отправихме молитви към Енну.

Иста беше приготвила закуска, а после всичко продължи както през вчерашния ден — друмлордът зае мястото си в приемната, а хората идваха да разговарят с него и помежду си през целия ден. Ансулското общество отново се сплотяваше и градеше пред очите ни.

Друмлордът настоя да съм с него. Каза, че хората искали да ме виждат. И беше истина, защото малцина ме заговаряха, но всички идваха да ме поздравят и усещах в погледите и отношението им дълбоко уважение, като към човек, когото смятат за важен. Час по час пращаха по някое дете да ми поднесе букет и то го пускаше срамежливо в скута ми и побягваше назад. След известно време бях така отрупана е цветя, че се почувствах като крайпътно светилище.

Опитах се да разбера как се чувстват. Те ме виждаха като част от загадките, които се бяха случили вчера — фонтана, гласа и оракула. Аз бях новото и непознато. Друмлордът беше приятел и водач, връзка със старите дни. Аз бях нова сред тях. Той беше Галва. Аз бях дъщеря на Галва и чрез мен бяха проговорили боговете.

Никой не ми се сърдеше, че сега не говоря. Достатъчно беше да се усмихвам. Стигаха им толкова загадки.

Те искаха да разговарят с друмлорда и помежду си, да спорят, да обсъждат, да нарушат седемнайсетгодишната тишина, бяха изпълнени с думи и страсти и аргументи. И им даваха воля.

Някои от гостите твърдяха, че срещите трябва да се провеждат в Къщата на Съвета, и тъй като тази идея се стори примамлива и на други, те заявиха, че е крайно време да си я поискаме обратно като седалище на градската управа. Сулсем Кам и Пер Актамо обаче смятаха, че е по-добре първо да се консолидират силите и едва тогава да се предприемат каквито и да било действия: как така ще се събира Съветът, след като не са били провеждани избори? Ансул винаги е бил предпазлив, посочиха те, особено спрямо хора, които проявяват интереси и желания към властта.

— В Ансул не вземаме властта, ние я даваме — обясни Сулсем Кам.

— И искаме срещу това определена лихва — добави сухо друмлордът.

Думите им бяха предназначени най-вече за младите, които нямаха почти никакви спомени и познания за това как е бил управляван Ансул и не знаеха откъде да започнат. Те слушаха Пер Актамо, защото го познаваха като съратник на Оррек, втория герой в града. Забелязах също, че хората обръщат внимание и изслушват с уважение изказванията на всеки от представителите на Четирите фамилии; давах си сметка, че това уважение се основава преди всичко на навика и традицията, на познатото име, и че е особено полезно сега, като мярка за приличие и спокойствие сред цялото това кресливо надвикване. Салтър Галва, най-уважаваният от всички, всъщност говореше най-малко: оставяше на другите да си излеят душата, но затова пък слушаше внимателно всяко изказване.