Урсула Гуин - Гласове

Кой знае защо, си спомних за черните сажди и пепелта, за които ни бе разказал Оррек — вдигани на облаци от тълпата.

След като изслушаха разказа му, присъстващите потънаха в замислено мрачно мълчание.

— Значи Иддор се е възползвал от шанса си — подхвърли някой, — когато е видял ранения ганд.

— Но защо е трябвало да го затваря в тъмницата? Защо просто не го е довършил?

— Той му е баща все пак.

— Какво значение има това за един алд?

Сетих се за Симми и за това колко горд беше с баща си, дори с неговия кон.

— Сигурно е искал първо да си го изкара на него — за всичките седемнайсет години, през които е чакал!

— И на наложницата му.

— Измъчвал ги е за удоволствие…

След тези думи отново се възцари тишина. Хората поглеждаха с безпокойство към друмлорда.

— И къде е отишъл — заедно с червенодрешковците? — попита една жена. Хората в града мразеха жреците дори повече от войниците. — Ако питате мен, сигурно се крие наблизо и скоро ще го намерят. Няма никакъв начин да са се измъкнали живи през тълпата.

Беше права. По-късно същия ден чухме за това — при толкова много хора по улиците новините се разпространяваха светкавично. Гражданите, които нахлули в Къщата на Съвета и я превзели, почнали да изхвърлят вещите и мебелите на алдите и намерили Иддор и трима жреци, които се криели в една таванска стаичка. Свалили ги в тъмницата и ги оковали — в същото помещение, където предната нощ били държани и измъчвани Йораттх и Тирио. И където Салтър Галва прекарал цяла година в пленничество.

Новината ни накара да си отдъхнем. Бяхме страдали ужасно много заради вярата на Иддор, че е пратен от всевишния си бог да прогони демоните от нашия град и да пребори злото в него, така че сега имахме чувството, че след като е затворен и лишен от сила, вярата му е прекършена. Все още ни предстоеше да се преборим с един силен враг, но поне с човешки облик, а не в облика на умопобъркан бог.

Облекчение беше и това, че подивялата тълпа не бе разкъсала жреците, а ги бе задържала и затворила, за да бъдат изправени пред справедлив съд — независимо дали наш, или на алдите.

— Нищо чудно нашето правосъдие да се окаже по-милостиво от това на Йораттх към сина му — заяви Сулсем Кам.

— И аз мисля, че няма да е снизходителен — съгласи се Оррек.

— Също като твоята спътница и нейната лъвица — каза Пер Актамо. — Това беше началото на края на Иддор — когато трепна и отстъпи пред всички! Къде е тази твоя лъвица, госпожо Грай? Трябва да е с нас, за да получи необходимите почести.

— Тя е в много лошо настроение — отвърна Грай. — Днес й е ден за постене и се наложи да я държа затворена. Боя се, че е изяла част от килима.

— Гощавка, не постене заслужава тя! — възкликна Пер Актамо и всички се разсмяха и настояха да видят лъвицата. „Единственият алд на наша страна!“ — викна някой от присъстващите. Грай отиде да доведе Шетар, която наистина имаше посърнал вид. Още беше ядосана заради вчерашното плуване и шумотевицата през нощта, миризмата на многолюдното човешко множество, която долавяше дори тук, зад стените на къщата, и несекващата глъчка, от която се дразнят всички котки. Прекоси приемната зала с едно протяжно „ммммммм“ и се прозя, за да ни покаже огромните си жълти зъби. Веднага й направиха място. Грай я отведе при друмлорда и тя му се поклони, което накара хората да се разсмеят и да започнат да я хвалят. Помолиха я да повтори номера за Оррек, Пер Актамо и за едно тригодишно момченце и след толкова одобрителни възгласи и лакомства Шетар започна да се развеселява.

Свечеряваше се. Голямата стая се изпълни със сенки. Влезе Иста, придружена от Ялба, която тази сутрин ни бе донесла толкова важна вест — носеха запалени лампи. Иста ми бе казала, че навремето това било знак за гостите да си вървят. И наистина, като по нечута команда, всички присъстващи се надигнаха и един по един минаха да пожелаят лека нощ на друмлорда. Вземаха си довиждане и с Оррек и Грай, кимваха и на мен, а когато наближаваха вратата, благославяха душите и сенките на нашия дом. После слизаха при фонтана, от който продължаваше да блика вода, и отправяха молитви към Повелителя на Изворите и Водите, а когато пресичаха Праговия камък, се навеждаха да го докоснат.

Същата нощ, докато лежах в леглото, а сънят не идваше, си припомних още веднъж събитията от този ден. Видях отново Грай и лъвицата, изправени срещу войниците, жреците и мъжа в златисто наметало. Видях как първата струя на фонтана бликва нагоре, към лъчите на слънцето. Видях друмлорда да се спуска на стълбите към мен, видях го да държи разтворената книга пред лицето на Иддор и чух страшния, идещ отвсякъде глас: „Нека бъдат свободни“… Гласът, който ме накара да си спомня едни други думи — „Счупено поправя счупеното“. За миг дори ми се стори, че разбирам.